Follow by Email

събота, 10 март 2012 г.

Мексико - племена и нрави


И така, потеглихме рано сутринта от Флорес, Гватемала към Мексико. Пътят се очертаваше да бъде дълъг, трябваше да пресечем целия Белиз по дължина. Автобусът беше спретнат, а шофьорът изглеждаше нормален. Пътувахме с млад татко германец с четири годишната му дъщеря и двойка французи. Това дете беше уникално, не спря да яде през цялото време, а бащата очевидно се беше подготвил, за разлика от нас - имахме само 2 сникърса и шише вода. Бяха ни казали, че по план в Белиз се спира да се обядва, е да ама не...
Преминавайки през три държави, прави впечатление, че пътищата и постройките около тях са коренно различни. В типичния си стил, Гватемала се характеризираше с хаос във всяко едно направление. Всички постройки приличаха повече на колиби, направени с подръчни материали, отколкото на нормални къщи. Пътищата обаче бяха черешката на тортата, просто липсваха през 10-15км. Бяха изборни дни и  сигурно нарочно бяха оставени така, за да има новия "Месия" с какво да се изтъква. Бойко Борисов може да е спокоен, има и държави с по-отчайваща инфраструктура от нашата.  Не че се е притеснил, но все пак... :)


Белиз се открои с английския си колониален стил и нямаше как да е иначе, при положение че са независими едва от 30 години. Посрещайки ни на границата, с гордост ни съобщиха, че за малко сме се разминали с посещението на принц Хари, който пристига след няколко дни за първата си визита в Карибите, представлявайки Английската корона. В негова чест, строяха паметник, изобразявайки главата на принца, който плануваха да открият с неговото пристигане. Все още по паметника кипеше усилена дейност. Белиз със сигурност се очертаваше да е лесна спирка по пътя му, но не така стояха нещата с посещението му в Ямайка, от него ще се очаква да покаже доста добри дипломатични умения, за да запази зависимостта на страната към Короната. Новата министър-председателка, току що стъпила в пост, очевидно си беше поставила точно обратната цел, да премахне лика на Кралицата от техните банкноти.
Мексико ни посрещна с големи магистрали, широки пътища и доста добре организирана инфраструктура. С просто око се забелязваше и масивната гранична стена, издигната между страната и всички нейни съседи на юг. Оказа се, че това което смятат да направят много скоро Американците с южната си граница, вече работи безупречно при мексиканците. Иронията е, че местните се смятат правилно за жертви в ситуацията, но пропускат факта, че правят същото със съседите си. Това изобщо не ни учуди, при положение, че в момента явно е нормално да се издигат подобни стени, в така наречените развити страни и в Европа. По-лоши обаче са стените в главите на тези хора, отколкото физическите им превъплъщения.
След повече от 15 часа път, пристигнахме в Плая де Кармен. Доста време се чудехме къде да прекараме двата дни, които бяхме планували за плаж и почивка, дали в Канкун или в Плая де Кармен. Както се оказа по- късно, минавайки през Канкун, със сигурност бяхме направили правилния избор. Канкун представлява масивни сгради и тълпи туристи и то в много по - големи мащаби, отколкото можехме да си представим. 



Плая де Кармен е малък курорт, по местните стандарти, характеризиращ се с хубави плажове и бял пясък. Мястото не е успяло да се спаси от  презастрояване, на така наречената "първа линия" . Петзвездни хотели са долепени един до друг, но явно на хората им харесваше, защото всичко беше препълнено. Ние се спасихме в новооткрит хостел, от една англичанка, но сградата се намираше на 25 преки от плажа. За да не храним  бакшишите, решихме да се придвижваме с местния транспорт. Трябва да вметна, че по тези места градските автобуси нямат спирки, а спират при  вдигане на ръка от улицата.  Всеки път, когато ги ползвахме, влизахме през първата врата до шофьора и си плащахме чинно по 60 стотинки. Оказа се в последствие, че само ние плащахме като балъци, защото от втората врата  явно беше  на промоция. :)
Събрахме свежи сили и потеглихме отново. Автобусната система в Мексико е развита на изключително високо ниво. Има редовни  автобуси за всеки един град и различни автобуси за всеки джоб. Ние ползвахме всички възможни, но дори и най-евтиния беше на добро ниво. Забавното е, че те тръгват винаги по разписание, но никога не пристигат на време. Шофьорите никъде не бързат и спират през минимум 2 часа за хапване и пийване. Именно поради тази причина пристигнахме в Мерида с 2 часа закъснение. Поредния хостел, в който попаднахме, беше на централно място в града и с най-добри отзиви от гостите си. Реалността обаче беше малко по-различна. Ще започна с домакините, които ни посрещнаха - бяха дрогирани, замаяни и изглеждаха потресаващо. "Шефчето" смята петнадесет минути колко пари трябва да ни върне за екскурзията до Чичен Ица на следващия ден. Гостите не бяха по-добре - някакви образи хипарееха накацали по диваните през следващите два дни и си гледаха тъпо през цялото време. Явно в духа на това място, тоалетните бяха без врати, но за сметка на това с елегантни бели перденца. Декора беше предвиден само за мъжките тоалетни, иди ги разбери тези хора. :)
На 2 часа път от Мерида се намира и едно от новите седем  чудеса на света - Чичен Ица. Опасенията ни свързани с туристическия поток до там се оказаха напълно основателни. Тълпи хора от цял свят се бяха струпали на входа. Явно маркетинговата машина е чудесно смазана и работи на пълни обороти. Всичко е облагородено, лъскаво и изблизано. След като платиш два входа- един за правителството и един за местната община,  може вече да се блъскаш на спокойствие с останалите  в комплекса.  Това обаче по никакъв начин не означава, че не си заслужава вниманието, напротив. Това е бил един от най-големите и развити  градове на маите.  Интересното за този град  всъщност е, че когато той започва да набира сила и власт в годините между 900 и 1050 сл. Хр. и да се превръща в основна регионална столица в северните земи на маите, периода съвпада с падението на основните центрове на южната майска цивилизация. Столицата постепенно централизирала и доминирала, както политическия, така и социалния и икономическия живот в северната и централна част на полуостров Юкатан.
Има противоречиви теории за това дали Чичен Ица е управлявана чрез традиционния модел на майските кралства  -  от един владетел или е първият град-държава, който е въвел нова система на управление от специално създаден от членовете на елита съвет. Само може да гадаем кой е водил парада тогава  и по какъв начин.


Тъй  като, така нареченият елит, по това време е живял в града,  планът на града е добре структуриран и се открояват нужните за прогреса на един голям град постройки. На първо място е централният храм - Ел Кастило, който е и най известният от всички останали постройки. Представлява пирамида с по 91 стъпала от четирите и страни. Само от едната страна има украси и глави на змии в двата края на стълбите, затова тази страна на пирамидата се приема за фасадата. Едно от основните божества на маите, се е представяло чрез змия и очевидно тази храм е построен в негова чест. Освен това, именно от тази страна на пирамидата, два пъти в годината през пролетта и есента, когато слънчевите лъчи я огряват по специален начин, се образуват 7 огряни със светлина триъгълника. Това според местните е доказателство, че маите са били добри астролози и математици. Друго доказателство за тези им умения е сбора на всички стъпала - 364 и като се добави горната платформа, резултатът е 365 - точно колкото са дните в годината. Разкопките показват, че под този храм има изградена друга пирамида, която всъщност е от предишен период. Всеки път когато се е сменяла властта са се строяли нови постройки върху предишните - подход използван през годините за демонстриране на власт.
В близост до Ел Кастило се намира и Храмът на Войниците, с много голям брой колони около него. Вярва се, че когато по-бедното население, живеещо в околностите е идвало в града, във връзка с религиозни чествания, се е приютявало именно в този храм.
Интересна беше площадката, изрисувана с черепи, основната функция на която е била за сплашване на враговете. Костите на затворниците, на тези от жертвоприношенията, както и на заловените пленници са се оставяли за назидание. 


Най ни заинтригува, така нареченият "ball court" или игрището, където са играли  известната игра на маите. Това в Чичен Ица е най - голямото открито до момента. Много ни приличаше на игрището от филма Хари Потър, когато хвърчаха нагоре надолу с метлите, за да вкарат нещо като топка в два кръга. Около игрището имаше обособени ложи за елита, докато простолюдието е гледало кой от където може. Двата основни кръга не бяха в двата края на игрището, а напротив в средата. Разказаха ни, че идеята на традиционната игра е топката да се вкара в кръга с хълбок, с коляно или дори с лакът. В случая с това игрище, очевидно концепцията беше променена, поради факта, че кръговете бяха поставени доста на високо, а маите по - принцип са били  дребни като нация. Не е имало как да използват традициооните начини да вкарат топката, затова са играли с палка или с бухалка. Доказателство за това са и многобройните рисунки от двата края на игрището, където играчите са изобразени именно с един от двата инструмента. За разлика от Тикал, където се говори също за толкова известната игра, там няма открито игрище и липсва доказателство за това, че играта е свързана с човешките жертвоприношения. Докато бяхме там дори ни разказаха, че Колумб е завел двама играчи в Испания, тъй като много харесал играта и искал да я покаже на сънародниците си, но едва ли би ги завел наистина, ако играта завършваше с жертвоприношение. В Чичен Ица доказателствата бяха ясни, редом до играчите с палка, имаше изобразен и играч, заел поза за отсичане на главата, все още държейки палката в ръка и струите кръв, които хвърчат от всякъде. Не стана ясно обаче дали обезглавяват играч от губещия отбор или от победителя, както и критериите, с които избираха конкретния играч.  


Комплекса е разделен условно на три части- Северна, Централна и Южна част. Горе споменатите описания се отнасят към Северната група. В нея се намират най-големите и важни постройки в комплекса. Също така в него са живяли и елита на тогавашния град държава. В централната част се намираше тогавашната обсерватория, с която местните учени са изследвали звездите и небесните тела. До нея се намираха и местните църкви в различни архитектурни стилове. В тях са се почитали различните богове. Южната част все още е затворена за посетители, защото разкопките продължават и в момента. В тази част са живяли всички извън елита. Интересно е че устройството на сегашните мексикански градове е по същия начин - богатите са отделени на север, всички останали на юг. Някои неща не се променят с времето... :)


Краят на Чичен Ица е през 13 век, след гражданска война, предизвикана от недоволството на обикновените хора. Обединява ги Хунак Чел, предводител на всички възстанали срещу преяждането с власт и ресурси от разплутия елит. Нещо като съвременния Че Гевара, само че по-мургав.:) След тяхната победа има данни за обединение и спиране на братоубийствените войни и начало на нова ера при маите - Царството на Маипаните. Изграден е нов град и е преместена столицата от Чичен Ица. След два века се появяват испанците и слагат началото на съвременно Мексико.
В крайна сметка, ако сравним двата града на маите, които посетихме, Тикал ни грабна повече. Дали защото беше първото от двете места, които видяхме или защото беше по-загадъчно с джунглата наоколо, но определено остана в сърцата ни.
Следващата спирка в тура бяха местата, от които маите са се снабдявали с вода. Понеже щата Юкатан е плосък и без наличие на реки, единствената им опция за вода са били подземните реки и извори. Почвата е от варовикови скали. До града се намират два резервоара с вода, наречени от местните - Сеноте. Както може и да се очаква, са имали свещен статут поради жизненоважното им значение за оцеляването им. Използвали са ги за ритуали при суша, в резултат на което са се извършвали ритуални убийства. Намерени са на дъното множество скелети и всякакви благородни метали и други съкровища. Има много интересна легенда свързана отново с предводителя на революцията Хунак Чел - вярвало се е, че който оцелее след като скочи във водния басейн и успее след това да се изкачи до върха е предопределен да бъде новия Крал. Както се досещате, именно той  по някакъв начин е успял да се изкачи, но на нас нещо не ни се вярваше. :) По-вероятно е да са го издърпали негови последователи , отколкото да успее в тази бездна сам. Това би била непосилна задача дори и за Че Гевара. :) 


И ние се топнахме там, дори и скочихме от високата част, но вече е леснопроходимо за излизане. Местен феодал държи земята и е построил цял комплекс за заможни туристи. Срещу символична такса ти е позволено да влезеш и да се изкъпеш, ако искаш. Бизнеса вървеше чудесно, правеше пари от въздуха. Зачудихме се как е възможно държавата да позволи такова нещо, но ни отговориха, че човечецът бил вкарал големи инвестиции и сега си връщал парите. Все пак ни беше странно, защото мястото е толкова свещено, колкото и останалите постройки в старинния град. Но явно и тук важи нашият принцип - всички са равни, но някои повече...
На късен обяд се запознахме по-подробно с останалите членове на нашата група. Оказа се, че всички са мексиканци. Сприятелихме се лека-полека с единствените, които говориха  английски език. След като ни почерпиха по бира, решихме да им върнем жеста вечерта в някой местен бар. Мъжът беше пластичен хирург, докато жена му не работеше. Бяха представители на новата средна класа в Мексико. Поговорихме доста за ситуацията в страната, за стандарта на живот и проблемите с които се сблъскват. По-принцип мексиканците не обичат да говорят много-много с чужденци за проблемите с дрогата, но тези бяха изключение. Споделиха, че не е нормално да има в класацията на петдесетте най-опасни града в света, десет от Мексико. Всичките са разположени около американската граница и са бойно поле между основните играчи в бизнеса с дрога. Според тях, правителството води битка, но тя се подкопава от корупцията на високите нива. Интересно беше да узнаем, че мексиканците не употребяват тази дрога. Всичко отива в пулсиращите вени на Америка и Европа. Другия основен проблем тук е социалното разслоение в обществото. Наблюдава се поредния парадокс -  най-богатият човек в света е мексиканец, при 80%  бедност в страната. Завършихме с футболни истории, при което спомена от 94-та година още е пресен в тяхното съзнание. Знаеха поименно всичките ни звезди, най-вече "Стойков". :)
Следващата ни спирка беше Сан Кристобал, която беше отправна точка за каньона Сумидеро. Пътя до там, в крайна сметка, излезе шестнадесет часа с автобус, с четири часа закъснение. По план трябваше да пристигнем сутринта и оттам да се отправим на разходка, но всичко се провали. В комбинация с това имаше студен циклон над града, който беше сковал всичко от студ. Влажността беше 93% при седем градуса температура, усещаща се като минус десет. В началото съжалявахме, че пропуснахме да видим красивия каньон, но се оказа че при този дъжд и студ не е добра идея да се ходи до там.  Градчето, за сметка на това се оказа приятна изненада. Имаше същия архитектурен стил като Антигуа в Гватемала, но беше доста по-спретнато, подредено и уютно. Чудехме се как всички говореха и се превъзнасяха за Антигуа, а за Сан Кристобал се споменаваше само и единствено като отправна точка за каньона. В заключение е интересно да се знае, че Петър Стойчев е трябвало да участва  в ежегодния маратон за преплуване на Сумидеро, но маратона е отложен. Поради замърсяването на водите с промишлени отпадъци от околните големи градове, рибата е драстично намаляла и оттам е нарушен еко баланса. Резултатът от това е, че крокодилите са вече много гладни и не е здравословно за хората. :)


След като не успяхме с първия каньон, се насочихме към втория - Медния каньон. Той ни  беше привлякъл вниманието доста отдавна, преди изобщо да бяхме  планували идването си до Мексико. Това се дължеше на няколко поредни статии от Иво Иванов за едни от най-интересните хора на нашата планета - рарамурите, или "бягащите хора".
Но нека започнем с няколко думи за каньона. Обединява шест различни каньони, като общо е четири пъти по-голям и два пъти по-дълбок от така известния Гранд Каньон в Аризона. Това е едно от най - непрестъпните места за хората. Единствената опция за изследване е да хванеш влака от Чихуаха до Лос Мочис, или обратното, както направихме и ние. Водят го за едно от най-забележителните пътувания с влак. За цялото преживяване, включително пътя до там и обратно, ни трябваха общо три дни. Цялото пътуване с влака  от първа до последна спирка се осъществява за шестнадесет часа, но определено си заслужаваше всяка една минута. Дори не усетихме как мина това време, при всички спиращи дъха гледки наоколо.   



Идеята за построяването на железницата е от 1861 година, когато един прозорлив и предприемчив американец решава да свърже Пасифика с Атлантика. До този момент, не е имало железопътна връзка с Канзас  и пристанище на Тихия Океан в северната част на Мексико. Районът е един от най-богатите на ресурси  и хапката е била много апетитна, но и много трудна за осъществяване, поради релефа на местността. Необходими са били сто години за осъществяването на този грандиозен проект, цената за който са няколко фалита на частните компании работещи по него и накрая идва национализацията след Революцията в края на 1930г.  Официално линията е открита през 1961г., след значителни инвестиции от страна на местното правителство.


Освен да се наслаждаваме на красивата природа, целта на пътуването беше да се смесим и да се опитаме да се докоснем до местното население, и най-вече до рарамурите. Именно с тази цел си взехме билети за втора класа, при което бяхме единствените туристи в тези вагони.  От статиите знаехме, че  е почти невъзможно да видим рарамури във влака, но все пак надеждата оставаше. 
Индианското племе Тараумара живее на дъното на каньона от столетия, въпреки липсата на каквито и да е  условия за това. В момента никой не знае колко е точния им брой, но не надвишават 70 000 души. Подлагани са на постоянни преследвания през всичките години, поради пацифиската си природа. Никога не са воювали и нямат дори подобна дума в речника. Първо испанците са се опитали да ги направят роби в мините, заради което  се преместват навътре в каньона. Последните години ги подгонват нарко-картелите, защото почвата в каньона е идеална за отглеждането на подобни култури. Следва ново бягство съвсем на дъното на каньона. От това всички губят, защото е трудно да се изследва в детайли тяхната култура. Водят се за най-добрите атлети в света, не познават ракови заболявания, както и всички съвременни болести като диабет, съдечно-съдови заболявания и т.н. Казват, че средностатистическият тараумара е в състояние да бяга oкoлo 160-200 километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане.  Рарамурите продължават да бъдат загадка, отнасят се с обяснимо подозрение към всеки пришълец, не искат да се състезават извън планините си и рядко излизат извън пределите на каньона.



В крайна сметка видяхме няколко представителя на племето, но това беше само за пет минути, докато чакахме на една от спирките на влака. Опитваха се да продадат ръчно изработени кошници на пътниците, носеха така характерните за тях сандали, с които преминават тези невъобразими разстояния. Логото на частната компания, която стопанисваше линията, представляваше именно тези легендарни сандали. Стори ни се странно, че преди около тридесет години държавата изостава железопътния транспорт, при което в момента оперират само четири линии и всяка от тях е дадена на концесия. От това следва невъобразим трафик и страшно мръсен въздух, в добавка с високи цени на автобусните линии.      



Последната ни спирка в тази страна беше столицата - Мексико Сити.  Мащабите на града стряскат от пръв поглед. В метрополията живеят  22  млн. души и е съответно петия по големина град  в света. От самолета не успяхме да обхванем града с поглед, ситуиран е върху плато между два вулкана. Бил е столица на атцтеките, преди да дойде Кортес и да срине всичко до основи. Когато пристигат испанците остават възхитени от това което виждат - истинско райско кътче. Тогавашният град е бил построен на остров в езеро, като са били прекарани канали във всички посоки, не случайно са го наричали Латинската Венеция. Всичките им храмове са били декорирани в злато и скъпоценни камъни. Кортес обаче прави немислимото - пресушава езерото, разрушава всяка една сграда и убива почти всички индианци. На тяхно място лека - полека изниква това, което представлява днес Мексико Сити. Резултатът изобщо не е добър - целият град потъва, като няма сграда с права линия. На сто години потъването е един метър. Замърсяването на въздуха е повсеместно, смогът е обхванал всичко. Водоснабдяването става от триста километра по тръби. Всяко домакинство е на воден "кредит", като не се знае кога ще колабира цялата система.
Разходката в центъра беше много забавна още от самото начало. На централния площад какво да видим - бяха опънали палатка местната комунистическа партия и гордо развяваха ликовете на "другарите" Сталин, Маркс и Ленин. Оказа се, че и тук бяха пробвали "червената утопия". Резултатът, както можеше да се очаква, беше неуспешен.  Социалистите идват на власт в края на 30-те, но за разлика от други, не се впускат в социалистически експерименти. Нарасналото търсене на нефт през Втората световна война им помага да имат значителен икономически растеж до края на 70-те, наречен Мексиканското чудо. Краят на левия уклон става през 1990г. и съвпада с края на СССР, като преди това фалират през 1982г.



На 1 час път от столицата се намират останките на град Теотихуакан. След като посетихме и тези руини, ни се изясни вече цялата картинка за племената обитаващи Централна Америка. Строежът на града започва през трети век, пр. Хр., като достига апогея си в периода 150 - 450г. сл. Хр. Известен е с едни от най - големите и древни пирамиди в света. Все още се спори за това, кои са били обитателите му и към кой етнос са принадлежали. Очевидно те са първите, които са започнали грандиозното строителство в тази част на земята. Те са определили божествата, които в последствие и ацтеки и маи почитат, но обикновенно под различни имена. Както обитателите на  Теотихуакан, така и ацтеки и маи се прекланят пред бога змия и освен змията почитат още орела и ягуара. 
Жителите на града са били на много високо социално и икономическо равнище за периода, в който са живели. Целият град е осеян с канали, като освен това има предвидени пространства за събиране на дъждовната вода. Но като всички племена по това време и те са имали своите странни вярвания, изразяващи се в убиване на животно или пленник от врага, всяка вечер при залез слънце. Страхували са се, че ако не направят жертвоприношението, на другия ден слънцето няма да се покаже. Освен храма на змията, който е целият осеян с драконови глави и опасан със змии, имат още храм на слънцето и на луната, а пътят, който ги свързва, не случайно се нарича "Пътят на Смъртта". По него са водили хората, предвидени за жертвоприношението. Вярва се, че когато Теотихуакан започва да замира през 6 - 7 век сл. Хр., причината е, че замира и търговията с околните области, а градът е вече много голям и няма с какво да се изхранват хората. Стандартно за това време, започва преместване на населението към по-добри места, в търсене на по-добър живот, както и смесването им с други племена. Вярва се че, част от хората са се смесили с ацтеките и са участвали в изграждането на тяхната столица Теночитлан, тъй като са мислили, че мястото е по-свещено от Теотихуакан. Изобщо всички племена малко или много са се умешели и се явяват наследници на предходните. От там идва и еднаквия стил на строене на храмове, с цел почитане на божества и показване на власт и сила от новите владетели. Ежедневните жертвоприношения продължават до самият край на империята на ацтеките, с тяхното покръстване. 



 Следва Венецуела...
    

  



.



 







3 коментара:

  1. Култова снимка, поздрави на другарите !!!

    ОтговорИзтриване
  2. Вземи един от транспарантите за мен , по вазможност тоя от дясно на Джугашвили :)

    ОтговорИзтриване
  3. Мале , мале. А това е само началото.Обясни ли им на ацтеките , колко велик клуб е Ботев:)От 100 години съществува.С пожелания за готини преживявания във Венецуела.

    ОтговорИзтриване