Follow by Email

събота, 7 април 2012 г.

Перу - по пътя на инките



След Каракас, Лима ни се стори прекрасно място. И имаше защо - градът беше чист и уреден, според Латиноамериканските стандарти. За първи път се чувствахме съвсем на място, без да усещаме това притеснение и дискомфорт, което го имаше и в Гватемала и в Мексико и във Венецуела. Историческия център на града беше много красив с катедралата, кметството и останалите административни сгради. Освен това на крайбрежието е разположен и модерния квартал, очевидно бизнес центъра на града, както и квартала на богатите. Множество паркове са разхвърляни наоколо и изобщо зеленината преобладава. Част от сградите в историческия център може би са заимставали архитектурата си от тази на Гауди в Барселона, дори имаше подобен парк на крайбрежието със същите цветни мозайки. 


В центъра, заедно  с туристите се разхождат туристически гайдове в униформи, назначени на работа към правителството. Тяхната задача е да помагат на туристите - да им дават съвети и да отговарят на техните въпроси. Поговорихме си с един и той ни обясни за традиционните им ястия - едно от които е себиче. Приготвя се от сурова бяла риба, маринована с лайм и лук - не е лошо, но и не ни грабна особено. Имат две национални алкохолни питиета - чича и писко. Приготвят се от ферментирала царевица. Перу по принцип е известно с най големите царевици, както самите кочани, така и техните зърна. Тук има над 400 вида царевица, като най-разпространена е лилавата, от която приготвят и сок и десерт - не ни се понравиха особено. Царевица хапват постоянно и навсякъде. Освен това приготвят и подобни на нашите пуканки, но процесът се спира точно, преди да стане пуканката, и царевицата е просто леко запечена и хрупкава - доста добро попадение. Относно националните им питиета и по - конкретно пиското, организират специален фестивал през юли, когато от фонтана на площада, вместо вода тече алкохол. Разказа ни, че обикновено се налага да ограждат фонтана с прегради, защото иначе хората скачат в него..., а и защо не, при безплатен алкохол... :))) Въпреки това, алкохолът се лее в целия град и през целия ден, сигурно ще е интересна картинка да се види.
Извадихме късмет, че пристигнахме в Лима в неделя, когато започваха няколко поредни седмици на празници преди Великден. В един от парковете имаше сцена и изнасяха всякакви местни представления с песни и танци в традиционни носии. В същия парк, кипеше и оживен пазар, всеки беше приготвил сергиика с традиционно или не  ядене и хората минаваха и хапваха от всичко. Имаше лами, надиплени в национални краски, а на всяко малко площадче наоколо се беше възкачил по някой, който разискваше я политически, я религиозни теми и доста хора се събираха обикновено да слушат. Изобщо в целия град кипеше живот - навсякъде се разхождаха млади двойки, носейки цветя или плюшени играчки, явно местните тук са доста романтични... :)))



На следващия ден, трябваше да си извадим визи за Боливия и след това се разходихме в Мирафлорес - административния център на Лима. Разликата е осезаема - както в обстановката наоколо, така и в хората и в цените по заведенията. Всичко е лъскаво и излизано. Плажът е каменист, но редом до камъните, явно е насипан изкуствен пясък. Наоколо има градинки и пейки. Трябва доста да повървиш, за да стигнеш до самия плаж долу, тъй като сградите са построени на скалисти отвеси, доста по - нависоко. Плажът на Лима е известен с перфектните си условия за Хавайски сърф и наистина имаше доста сърфисти във водата. Имаше и сърф училища, но на нас водата ни се стори страшно студена, а и освен това вълните идваха с огромна сила и мощ и плажа беше доста изоран, дирекно влизаш на много дълбоко.
Очарова ни и местния градски транспорт - малки шарени автобусчета. Когато спираха по спирките, обикновенно от вратата се подаваше един човек, очевидно, назначен на длъжност и обесняваше на гражданите колкото глас имаше, коя е дестинацията на автобуса. Явно не са намерили по-добра система на работа от тази.



След Лима се отправихме за Куско. Своевременно променихме плановете и решихме, че вместо да губим време и пари да ходим до Наска, ще е по - добре да направим трекинг в Андите, като го съвместим с посещение на Чокукирао, който най - вероятно се очертава да е следващия Мачу Пикчу в Перу.
Поради факта, че Куско е бил столицата на империята на инките и целия разцвет е бил съсредоточен там, града най - много е пострадал от Испанската инвазия. Почти всичко напомнящо за столицата на Андите е унищожено и малкото останали руини са по - скоро купчина камъни, отколкото обособен град. Градът има типична колониална архитектура - отново стандартния площад с фонтана, катедралата и останалите сгради наоколо. Интересното е, че площада всъщност е в най - ниската част и от него започват във всички посоки стръмни каменливи улички. И нашия хостел се намираше на подобна такава и гледката към околните хълмове, с накацалите по тях къщички, беше наистина очарователна.
Куско се намира на около 3400м надморска височина. Поради тази причина, навсякъде те посрещат с чай от кока, който се води най - доброто лекарство, срещу височинната болест. И ние си пийнахме доста от него. Води се, че ако трябва да преминаваш през тестове за дрога след употребата на този чай или просто след дъвчене на листата, няма да минеш теста успешно. На тази височина и времето си беше доста по - различно - много студено, особено вечерите, променящо се за секунди, а и все още си беше дъждовния период, така че и често преваляваше. Поради факта, че градът е отправна точка за Мачу Пикчу, само за последните няколко години е нараснал неколкократно, като неконтролируемия растеж, особено в предградията, се забелязва осезателно. Всеки идва с идеята да се установи тук и да си намери работа и препитание, покрай туристите. Феномена, свързан с този туризъм им идва съвсен ненадейно, тъй като до преди 20 години не са и предполагали, че могат да изкарват тези пари. Съответно, вече са се деформирали и тотално изкривили на тази тема, като удоволствието да зърнеш Мачу Пикчу нараства ценово с всяка изминала година. Не типично е да гледаш в каква бедност живеят повечето местни, извън туристическите атракции и същевременно да плащаш подобни суми пари.


Нямахме намерение да се задържаме за дълго тук, затова още на първия ден си организирахме трекинга до Чокукирао. Предварително знаехме, че логистиката до там е доста сложна, защото трябваше да се сменят няколко местни автобуса и да се наемат в Качора местни гайдове и  коне за багажа. Решихме да не тръгваме по този път, независимо че е най-евтин, поради езиковата бариера. Трябваше  да се разберем с местните селяни, без да знаем нито една дума на испански, което беше почти невъзможно от досегашния ни опит по тези места. Затова логично се насочихме към организирани турове. Опитахме се да подберем по-изгодна оферта и в 7 часа вечерта се срещнахме с нашия гайд  за следващите 4 дена - Алекс. Той ни разказа на две на три плана, спомена какво трябва да си вземем основно, като пропусна доста съществени неща:
1. Това е най-трудния трекинг от всички останали, поради факта, че няколко пъти се изкачва и се слиза планината при почти вертикален наклон на терена.
2. В дъждовния период не се ходи, защото е по-трудно, има опасност от бури, и както се оказа по - късно, това беше първия трек на нашия човек за последните 5 месеца.


Чокукирао ни грабна с отдалечността си, с това че се посещава максимум от 20-30 човека на ден, поради трудността на прехода до него. Тоест не е претъпкано, като на Мачу Пикчу, където е определен дневен лимит за посещение от 2500 човека. Идеята за трекинг също много ни допадна, искахме да се докоснем по отблизо до красотата и магията на Андите. Освен това около града има специфична мистика, поради това, че е един от трите последни града на инките, който е успял да се съхрани и да се опази от нашествието на испанците. В момента са разкрити не повече от 30 - 40 процента от руините, като най вероятно градът е бил по - голям от Мачу Пикчу. Архитектурата е доста подобна на така известния загубен град на инките, а местоположението му е повече от уникално - разположен на над 3000м надморска височина, заобиколен от няколко хълма на планински вериги, с каньона на река Апуримак, разположен отпред. Определено инките са знаели как да се наслаждават на планината.
Предполага се, че строителството на града е започнало през 15-ти век и е завършило в 30-те години на 16 - ти век. Използван е за резиденция на владетеля след обсадата и падането на Куско през 1535г.



Според местните, Чокукирао е използван най - вероятно като отправна точка за Вилкабамба - последния град на инките. Градския дизайн следва характерния за столица модел с ритуални места посветени на бога на Слънцето, както и на останалите божества, почитани от инките. Градът също е играел важна роля като връзка между джунглата на Амазонка и град Куско.
Според местните предания, Чокукирао за първи път е забелязан през 1710г., но получава повече внимание, когато така наречения "откривател" на Мачу Пикчу - американеца Хирам Бингам, го посещава през 1909г., по пътя си в търсене на Вилкабамба. Местните вярват, че французин е истинския откривател на древния град. Намерил е всички съкровища около мумиите и просто си ги е отнесъл във Франция, без да шуми много около откриването на града. Както Алекс ни разказваше, по това време управниците на Перу са били наивни като малки деца. Оставяли са чужденците да си правят каквото искат и чак 20-30 години по - късно, са осъзнали какво се е случило и как всичко е измъкнато под носа им, дори са посрещали изследователите като специални гости. Все още се водят преговори със САЩ за връщане на откритите по време на разкопките, правени от Хирам Бингам, артефакти. Всъщност, така известния откривател, само е жънел слава, като далеч не е бил първия чужденец, появил се в тайните градове на инките. 
Друга интересна история за нравите по онова време е свързана с така наречената война в Тихия океан между Чили, Перу и Боливия. Тогавашния президент на Перу, под предтекст, че отива да наблюдава снабдяването на армията с амуниции в Панама, забягва със солидна сума пари в Европа и никога повече не се връща.



Първите разкопки в Чокукирао започват през 1970 - а година. За в бъдеще правителството планира, с цел по - лесната достъпност до там, да построи лифт или влак, подобен на този до Мачу Пикчу. За сега ентусиастите за посещение, като нашето до там, са твърде малко... :)) И ние това си коментирахме и се чудехме, кога ли ще започнат да планират нещо по мащабно, с цел изкарване на повече пари. Със сигурност за тази цел, ще трябва да разкрият целия комплекс. Само остава да разрешат проблема с конкуренцията, тъй като местните въвлечени в бизнеса с Мачу Пикчу са против всякакво отклонение на средства от техните територии. Поради тази причина, Алекс ни разказа, че когато преди време на север са открили много по-голям град от Мачу Пикчу, бързо са го потулили, понеже явно някои са се притеснили, че това ще им изяде хляба.
Има доста легенди за това от къде е дошъл първия инка или както се превежда на езика кечуа - първия владетел. Самото наименование инки, започва да се използва от испанците. Водещата легенда е, че той е дошъл от езерото Титикака и по точно от острова на Слънцето в сегашна Боливия. Именно и затова се възприема, като сина на Слънцето. Друга легенда гласи, че първия инка е дошъл от Япония, поради сходството на много японски думи с кечуа, както и подобната музика. Всъщност, като се замислихме, наистина намерихме прилика между местните и харектерните азиатски черти, особено в очите. Но кой знае, това все пак е само легенда...
Заедно със семейството си, първият инка започва строителството на първите характерни за тях къщи и обединява местните с общи идеи за улеснение на ежедневния им живот. Перу е известно и с това, че тук са намерени доказателства за най старите жители на земята, така наречените преинки, които са живяли 9000 години преди Христа. Доказано е, че още тогава, те са правили операции на главата, като са подменяли счупена кост с метал, но по това време голям процент от операциите са завършвали неуспешно. При обединяването им с инките, процента на успеваемост рязко се увеличава.



Инките се заселили в Куско, около 12 - ти век, като формирали град - държава. Стандартно всеки следващ владетел наследявал титлата от баща си. Така в периода от 1438 г. до 1533г., тогавашните владетели използвали различни методи, от завоевание до мирна асимилация, за да обединят голяма част от Западна и Южна Америка, централизирана около планинската верига на Андите. Освен Перу, по това време в империята на Инките са се включвали още Еквадор, Боливия, северозападна Аржентина, северно и централно Чили и част от Колумбия.
Подобно на маите и ацтеките и те са се кланяли на бога Слънце и на съпругата му - богинята на Луната. Ясно изразено при тях е двуполовото разделение - за мъжете се е строял храма на Слънцето, който се е посещавал само от тях, а за жените храма на Луната. Мъжете съответно са използвали златото за украса, докато за жените се е отреждало среброто. Интересното е, че по това време, среброто се е отличавало с много високо качество, за разлика от златото.
Друго харектерно за тях, е че са живяли само в планината , без да слизат от нея, като са използвали планински пътеки за връзка между градовете. Общата дължина на пътеките построени от инките надхвърля 8000км. Това заключение е направено след наблюдение със сателит от космоса. Пътеките са използвани предимно от куриерите, за обмен на информация. Били са тесни и обикновено са минавали над пропасти, но куриерите по това време са били много смели и не са се страхували да претичват по тях. Вярва се също така, че за да имат нужната енергия да изминават дългите разстояния, са дъвчели листа от кока. След като испанците са установили какъв е резултата от дъвченето на листа от кока, са ги давали на работниците в мината, за да имат повече енергия за работа, като същевременно са пестяли от предвидените дажби храна. Голяма част от пътеките на инките се използват и в момента за туристическите трекинги, като разбира се са допълнително разширени.
Всеки град е имал два входа, които съответно са го свързвали с останалите важни за империята градове. Затова и в момента има пътеки между Чокукирао и Мачо Пикчу и съответно и такива за свързване на всеки един от градовете с Куско.
Когато испанците пристигат на границата на Империята на инките през 1528г., тя вече е нараснала на 1 800 милиона km2.. Тази огромна площ земя е варирала както културно, така и климатично. Поради различните култури и география, много райони на империята са оставени под управлението на местни лидери, които са следени и наблюдавани от по висше стоящите инки. По това време инките са установили административен механизъм, като в крайна сметка всички части на империята са били под директния контрол на Императора. Учените предполагат, че населението на империята е наброявало около 17млн жители. Въпреки, че им е липсвала писменост, инките всъщност са правили постоянни преброявания на населението, които са съхранявали по много интересен начин, чрез направата на различни възли, които са редяли малко като нашите чанове. Между възлите са слагали ядки и други подобни неща, но с течение на времето са забравили как да ги четат.
Мащабната експанзия, със сигурност е причинила и проблеми. Изключително трудния терен и факта, че цялата кумуникация и пътуване са се осъществявали пеша, очевидно е увеличило трудността в ефективното управление на империята. 


Повторното завръщане на испанците през 1532г., когато получават разрешението от испанската корона да покорят инките, съвпада и с момента, в който империята е изправена пред гражданска война. Поради бързата смърт на тогавашния владетел, най - вероятно от дребна шарка - болестта донесена от европейците на континента, той не успява да посочи, кой от синовете му да наследи властта. Така се стига до спор на двамата братя, кой да е следващия владетел. Испанците се възползват от ситуацията и от отслабената от донесените от тях болести империя.  Те започват да водят преговори със сина, който е поддържан от армията и който тъкмо е спечелил битка срещу брат си. Опитват се да го привлекат с Християнството, а накрая с хитрост го залавят и затварят в една стая. Легендата разказва, че той е изучавал испанците по същия начин, както и те местното население. Поради факта, че за първи път вижда коне, той до последно не е бил сигурен дали това са боговете или неприятели и не е знаел как да подходи към тях. След като го залавят, им предлага, като откуп да напълне цялата стая със злато и още толкова сребро, за да го освободят. Съкровищата са донесени, но испанците не изпълняват обещанието. По това време, някъде  из империята, другия брат е убит. Испанците обявяват, че това се е случило под наставлението на затворения брат. Използват го и като причина, за да го екзекутират. След установяването на поредния брат на власт, той за известно време сътрудничи на испанците, след което успява да избяга първо в Олянтайтамбо (друг голям, не разрушен град от испанците), а след това, може би през Чокукирао се установява във Вилкабамба. През 1572г. последния град на инките е завлядян, а синът му заловен и убит. След падането на империята, културата на инките систематично е унищожена, включително и така известната им вертикална система за селско стопанство. Испанците се възползвали от вече създадената задължителна система за работа на местните, като по един член на всяко семейство бил принуден да работи в златните и сребърни мини. Когато той умре, което се случвало в рамките на година - две, семейството било задължено да изпрати заместник. Резултата от всички действия на колонизаторите са 11 млн. убити, което си е истински Холокост. Поради наличието на безброй  ресурси, най-пострадалите държави са Перу и Мексико. Местните хора не без основание смятат, че Испания дължи голяма част от богатството и просперитета си на съкровищата, които е откраднала от тези места.


Рано сутринта  се отправихме към Чокукирао. Взехме първия местен автобус, в който имаше неописуеми картинки и миризми. Тарикатите от агенцията явно пестяха пари за туристически ван, защото определено изглеждахме странно в очите на местните, наблюдаваха ни с интерес, както и ние тях. Малко преди нашата спирка, имаше предвидена такава за закуска. Определено колоритна картинка - продаваха свинско от един казан, заедно с царевица и картофи. Половината местни се наредиха да пикаят край пътя, явно и за тях импровизираните тоалетни бяха повече отколкото можеха да понесат. А след това лапаха лакомо на крак, използвайки ръцете си, като най добрите прибори за хранене. А наоколо се вееха гащи и други подобни, просто метнати на храстите да съхнат, все пак, хората поне се бяха изпрали.. :)))
На нашата спирка, натоварихме багажа, на една раздрънкана кола и потеглихме към Качора. Освен от личния ни багаж, той се състоеше и от палатки, уреди за готвене и храна за 4 дена. Спирката беше на 4200 м., а Качора на около 2800 м., така че доста слизахме надолу, през поточета, рекички и малки селца със свободно пасящи наоколо прасета и какво ли още не. Очевидно тук все още преобладават екологичните животни и био храните... :) 
Спряхме пред една съборетина, украсена с петли, за да заредим един литър гориво. Явно шофьорът добре си прави сметка... :) По едно време, нашия Алекс се сети, че е оставил от страни на пътя неговия багаж. заедно с торбичката с яйца и хляб, които така умело прикрепяше по пътя. Върнахме се обратно да ги вземем, а по късно, той на няколко пъти ги забравя отново по пътя. В крайна сметка си заслужи прякора " Заплеса".




В Качора, хапнахме в къщата на човека с конете, които щяха да носят основния багаж - поредната кирпичена къщичка на местните там, натоварихме багажа и потеглихме. Имахме малко изкачване до около 3000 м. и оттам заслизахме надолу. Планът беше да стигнем до първия къмпинг  - Чикиска, разположен на 1950 м. По пътя, Алекс започна да обеснява за свлачищата и затова как ще е много трудно за конете да минат и наистина на много места пътеката просто липсваше и трябваше да катерим или слизаме по купчина камъни. Разказа ни още и за мафията, която отглежда дрога, точно на границата между Чокукирао и джунглата на Амазонка. Имало е случай на нападение на местни и туристи от наркотрафикантите или по скоро обири. Малко преди крайната точка за деня, достигнахме до място, където реката беше непроходима. Конете бяха качени малко по-нагоре, където евентуално имаше опция за преминаване, бяха доста уплашени, наложи се да се свали целия багаж от тях, за да могат да преминат. Ние се справихме бързо и точно се смрачаваше, когато пристигнахме в къмпинга. Успяхме да се позаплакнем малко преди съвсем да се стъмни и разпъвахме палатките на тъмно. Алекс готвеше много добре, винаги освен основното, приготвяше и супа, с две думи, добре ни гледаше... :) По време на вечеря ни разказа и за пумите, които живеят в района и често нападат домашните животни. Миналата седмица бяха изяли един кон в Качора. А детето на местните, поддържащи къмпинга, се оплкаваше, че миналата година изяли две от кучетата му и нападнали третото, но някак си успяли да го спасят, още досаждаше наоколо, живо и здраво. 


Легнахме рано, в предвид още по-ранното ставане на другия ден - около 5 часа. След закуската сутринта, потеглихме. Предстоеше ни отново слизане до следващия къмпинг, разположен на 1550 м. и от там да преминем моста на река Апуримак, за да започнем катеренето. От високо реката, изглеждаше като малко поточе, криволичещо в каньона, но отблизо всъщност видяхме за каква мощ и сила ставаше на въпрос. Беше доста мътна, от всякъде от планината се стичаха поточета и рекички, които прескачахме по пътеката, резултат от дъждовния период, устремени към нея. Алекс ни разказа, че реката по принцип не може да се преплува, тъй като всеки пробвал се, не е излязъл от нея. Резултат от многобройните дупки, към които те дърпа течението. В сухия период, реката е все още така буйна, но тогава е възможно да се организира рафтинг по нея. Разбира се само за професионалисти с възможно най - голяма степен на сложност.


Започна катеренето по усукани като змия пътечки, очевидно опит да се намали трудността от височината. Не много успешен, доста трудно ни беше. След около 2-3 часа, спряхме на поредния къмпинг за почивка и обяд. Не беше най доброто място, поради ятата с комари наоколо. Тук те добре си живеят и на височина над 3000 м., но пък беше интересно местенце. Посрещна ни възрастен човек с бастун и предложи да ни почерпи с бутилка пълна със змии и някаква течност. Алекс разбира се се възползва, но ние го изгледахме доста ужасени. Разпитахме какво е това и човекът ни обясни, че от малък не е могъл да ходи и се е излекувал благодарение на това лекарство. Конярите обикновенно му донасят змиите, които намират по пътеките, кои по - отровни, кои по - малко. Интересното е, че ги вкарват в бутилките живи, това бихме искали да го видим как точно става... След което, пълнят бутилките със сок от захарна тръстика. Така течността със змиите престоява, около 3 месеца, след което сока се излива и се пълни наново. Този път вече течността може да се пие, защото отровата е изхвърлена. Дали от това или не, но е факт, че сега човекът си ходеше добре с бастун. Имаше няколко партиди с бутилки от различни години. Потеглихме отново нагоре, плана за деня беше да стигнем до Марампата, къмпинг разположен на почти 3000 м. Доста труден преход, но определено си заслушаваше. Гледката от горе беше неописуема, пристигнахме следобеда и имахме няколко часа да и се насладим. Бяхме позабравили за дъждовния период, след 2 дни обилно слънце. Каква беше изненадата ни, когато по време на вечеря, забелязахме, че от другата страна на каньона се вихри страхотна гръмотевична буря. Надявахме се да не стигне до нас, но като лягахме небето вече беше затъмнено и дъждът не закъсня. Не е много приятно да спиш на палатка, докато се изсипва дъжд върху нея, но все пак по - силните гръмотевици бяха от другата страна, явно имахме късмет. През нощта на фона на бурята и дъжда, се чуваше заглушена музика, като от флейта. Звучеше доста мистично и приказно и наистина не разбрахме от къде точно идва, но определено звучеше успокоително и загадъчно. В ранните часове, конете дойдоха да пасат до нашата палатка, освен непрестанния дъжд, имахме чувството, че всеки момент ще съборят палатката или още по - лошо направо ще ни стъпчат. Все пак навън беше все още ужасно тъмно, но явно животните имаха усет за ориентиране. На сутринта времето беше все така мрачно, облачно и студено, но поне не валеше. Тръгнахме към Чокукирао, предстоеше ни още малко катерене и преход от около час и половина до руините. По пътя се наслаждавахме на уникалните пейзажи, които изглеждаха още по-мистично, забулени в облаците. Имаше доста терасовидни насаждения по хребетите, явно и сега местните продължават да използват начина на инките за отглеждане на различни култури. На места пътеката, почти липсваше, явно резултат от среднощната буря. Успявахме да продължим някак си, докато не стигнахме до отвесна скала, където явно пътеката просто беше пропаднала.Седяхме известно време и не можехме да повярваме. Бяхме доста разочаровани от това, че явно няма да успеем да посетим древния град - просто нямаше начин как да продължим. Тръгнахме на обратно, като някаде по пътя спряхме Алекс да ни разказва, предполагаемата история на града. Какво беше учудването ни когато, зад нас се зададоха пазачите и работниците, които все още правеха разкопки. Казаха, че ще оправят пътя и ще ни помогнат да минем, не беше и нужно да ни подканват много, за да тръгнем наобратно. Дружно с кирки и лопати, успяха да направят набързо импровизирана пътека и ние доволни и щастливи, продължихме. Чокукирао бързо ни завладя, както с древните постройки, така и със спиращите дъха гледки наоколо. Никога не сме били на подобно място, единствено посещението на Мачу Пикчу след това може да го конкурира. За съжаление, нямахме много възможност да се задържаме, чакаше ни доста път надолу, а и времето ни притесняваше. Един дъжд със сигурност щеще да отнесе отново импровизораната пътечка и да направи слизането ни обратно невъзможно. Посетихме храмът на Слънцето  и на Луната, където има ниши в стената. Предполага се, че са се използвали за съхранение на мумиите на по - знатните хора, заедно с техните съкровища. Доста интересна е и терасата с изобразени от бял камък десетки фигури на лами по нея. 


Освен трите почитани от инките свещени животни, ламата също е била на почит - по скоро заради практичните си функции, като добив на козина, месо, а също е използвана и за товарно животно. По това време в Южна Америка, още не са познавали конете. Затова ламите са символизирали хората. Обяснението на Алекс беше, че най вероятно терасата с ламите е построена в последствие, при изоставането на града, с цел да покаже местенето на хората към Вилкабамба.
Основните свещени животни на инките са, както следва: змията - символизираща земята и връзката с природата, пумата - символизираща настоящото и кондора - символизиращ духовете и живота в отвъдното.
Вярва се, че Чокукирао е използван от така наречения "последен инка", всъщност смесица между инка и испанец, за да подготви местните за възстание през 1780г. Това възстание полага началото на борбата на местните за независимост, обявена през 1821г.
Отправихме се надолу, като успяхме да минем по вече полу- разрушената пътечка, проправена от работниците, само преди няколко часа и по обяд бяхме обратно в къмпинга. Хапнахме и потеглихме отново. И слизането не беше много по - лесно. След определено време коленете ти омекват и краката започват да отказват, буквално вървиш надолу като пиян, мятайки крайници насам натам, а и умората насъбрана от 3 дни, явно също си казваше думата. Срещнахме доста работници по пътя, явно оправяйки разрушенията, пречинени от предишната нощ. Не може да им се отрече, че поне се опитваха да поддържат криво - ляво пътя. След почти 1500 метра слизане ни предстоеше ново изкачване до къмпинга от първата вечер. Е, вече знаехме, защо е най трудния трекинг в Перу - просто те разкатава нагоре - надолу. Привечер пристигнахме капнали. Когато седнахме да вечеряме, някой от местните донесе новината, че има срутване на пътя до реката, където трудно преминахме през първия ден. "No passo" -  коментираха си между тях. Имало група, която тръгнала да преминава, но останала на палатки край реката. Същите тези работници от Чокукирао, бяха обещали сутринта рано да оправят пътя. Нямахме друг избор освен да разчитаме на тях. Отново се разрази буря с гръмотевици и силен дъжд, но явно пак имахме късмет, защото се вихреше от другата страна на реката. Отново се чу странния звук от флейтата, който се появи изневиделица, все едно да донесе успокоение на хората в този момент. Бяхме още на масата и говорихме с  момчето, което караше конете. Беше съвсем млад и учеше в университет, но сега беше във ваканция и помагаше на баща си. Някак успяхме да се разберем, че същия човек, който свири в момента, вчера е бил и в къмпинга горе. Рано сутринта започна отново поредното катерене, стигнахме до проблемната точка, точно когато работниците завършваха и успяхме да минем без проблемно. Продължихме нагоре по змийските пътеки, едвам влачейки крака. Стигнахме до най високата точка - 3000 м. към 10:30 часа. Оставаха ни още 10-на километра, но предимно слизане и равен път. Трябваше да стигнем до Качора, да обядваме там и да се качим с такси до спирката на автобуса между 13 и 14 часа следобеда, когато минава автобуса за Куско. Ако го изпуснем, следващата опция беше чак вечерта, а не ни се искаше да дремем цял следобед на 4200м.


Настана едно бързане и в последния момент спряхме заедно с автобуса на спирката, чист късмет, че и той беше закъснял като нас. Пристигнахме късно вечерта в Куско, бяхме оставили част от багажа в хостела, в който нощувахме преди 4 дни. На сутринта имахме уговорка с Алекс да се преместим в къщата, където беше отседнал той - цената беше по- изгодна, включваше закуска и ползване на кухня. Имахме един ден да отдъхнем и да се изперем, преди отново да потеглим, този път към Мачу Пикчу. Къщата беше симпатична, но по - мръсна баня и кухня, не бяхме виждали никога. Семейството се състоеше от баба, заедно със сина и адвокат и жена му с бебето. Всички живееха дружно в една стая, която едва ли можем да опишем как точно изглеждаше, в случаите, когато вратата беше отворена и можеше да се надникне вътре. Всички останали стаи си стояха празни, явно предвидени за гости, но освен нас и Алекс други нямаше. Въпреки това, семейството беше много приятно, вечерта седнахме, заедно на масата, поделяйки си, кой каквото си беше приготвил. Ние доста се старахме, премивайки всичко по няколко пъти и накрая просто спряхме да мислим за обстановката наоколо. През деня пазарувахме от местния пазар, доста колоритно местенце, напомняше ни малко на подобните гледки на пазара в Занзибар. Доста изгодно спазарихме няколко пържоли, плодове и зеленчуци и вечерта приготвихме нашенска салата. Всички я харесаха, без Алекс, или поне така казаха, но щом си я излапаха, стигнахме до подобен извод... :))
Говорихме надълко и на широко цяла вечер, очевидно бяха интелигентни и образовани хора. Явно това с мръсотията си беше просто техния манталитет и култура и нямаше общо с наличие или липса на образование, както обикновенно смятат повечето хора.
Адвокатът се чудеше как сме разбрали за Мачу Пикчу и защо изобщо сме дошли чак до Перу. За тях, руините са си даденост, нищо особено и не могат да разберат защо толкова хора от цял свят се вълнуват така около тях. Разказа ни за хората от Пуно - южно Перу, които били много по- предприемчиви и оправни от всички останали. Целия бизнес и икономика на страната бил съсредоточен там и правителството обикновенно трудно излизало на глава с тях.
Въпреки обстановката бяхме доволни, че имахме шанса да видим как живеят местните отблизо и да си поприказваме в тяхна среда, а и бабата определено се стараеше, чудейки се какво да ни досипе в чиниите.
Има няколко начина да се стигне до Мачу Пикчу и всеки в зависимост от бюджета си и времето преценява как да го направи.  Най-скъпия вариант е организация през агенция, която просто ти съдира кожата. Втората опция е да разделиш всички видове превозни средства, като ги закупиш самостоятелно. По-този начин се пестят значителни средства, без да си усложняваш излишно живота. Най-евтиния и ниско бюджетен начин е да пътуваш няколко дена с местен транспорт, като сменяш наколко пъти транспортните средства докато  се озовеш до местния ВЕЦ. От там има железопътна линия  до Агиас Калиентес, отправната точка за Мачу Пикчу. Може да хванеш влака или да извървиш разстоянието по линията, като внимаваш в тунелите и мостовете да не те отнесе влака. В крайна сметка избрахме втория вариант, защото по това време на годината е напълно нормално след поредния дъжд да липсват пътища и всички комуникации да са прекъснати. Не си заслужаваше риска.   

Рано сутринта взехме местен колективен превоз до Олянтайтамбо. Намираше се на половината път между Куско и Мачу Пикчу. Имаше  руини от времето на инките, но града беше доста симпатично местенце, където решихме да останем за една вечер. Интересното на руините в Олянтайтамбо е, че освен стандартните тераси, храмове, къщи и фонтани, в скалата има издълбано лице. Предполага се, че е на владетеля построил града, местните дори оприличават коронка на главата му. На нас много ни заприлича на лицата издълбани по кулите на Ангор Ват в Камбоджа. Градчето се отличаваше с много тесни калдъръмени улички и можеше да се оприличи на наш възрожденски град. Хареса ни да се пошляем там, а и починахме, защото все още имахме нужда. 



На сутринта, не знаем коя по ред вече се падаше,  със ставане преди или около 5 часа, бързахме за прословутия "inca rail" - влак до града в подножието на Мачу Пикчу. И там не липсваха поредните парадокси. По тази маршрут оперират три железопътни компании, но най-известната и ползвана е "Перу Рейл". По-интересното е, че правителството на Перу подарява 50%  от компанията на " Ориент Експрес" и 50 % на местна "приятелска " компания, които надали са правили по-добра сделка някъде другаде. Както може да се досети човек,  в приватизационните договори са били обещавани големи инветиции и иновации, но за 10 години не са сменили дори подвижния състав. При среден поток от 2500 души на ден и 70$ билет в двете посоки, всеки може да си направи бакалска сметка за какви приходи става въпрос, без да влагат почти нищо. Не е луд тоя, който яде баницата....



Влакът беше пълен с превъзбудени  туристи, наслаждаващи се на кафето, което сервираха, на музикален фон, като част от билета. Тъй като се предполага, че е най-хубаво да се качиш на Мачу Пикчу рано сутринта и да се насладиш на изгледа от там, бяхме решили да останем един ден в Агиас Калиентес или града на Мачу Пикчу. За този ден бяхме планували също и изкачване до планината Покутуси, от където се разкрива страхотен изглед към изгубения град на инките, както и да походим по релсите, единствения път да стигнеш до известните горещи извори и водопада. От там именно и града е получил името си. Агиас Калиентес означава гореща вода, нямаше как да не го научим, като това обикновенно беше първия въпрос, който задавахме, когато се настанявахме в хостел... :) Все пак на над 3000 м. височина, студената вода, не е много удачна за къпане. :)
Ударихме на камък с плановете за деня. Първо тръгнахме към планината, като се осведомихме по въпроса в туристическия офис. Казаха ни да, няма проблеми, изкачва се планината, обикновено от 50-60 туриста на ден, не е толкова сложно стига да не вали. Интересно, защо ли по пътя, една жена ни каза: "много е опасно, не ходете, обикновенно се случва като се качат туристи, да не могат да слезнат в последствие и полицията трябва да ги сваля."
Предполага се, че има един труден участък, който представлява отвесна скала с дървена стълба и стоманено въже за улеснение и придържане. Е да, но когато стигнахме до там, заедно с една белгийка, каква беше изненадата ни, когато видяхме, че стълбата всъщност е отнесена и трябва да се изкачиш само придържайки се към въжето. До тук добре, но скалите са мокри и се хлъзгат ужасно, да не говорим за слизането, особено, ако вземе и да завали. Решихме, че няма смисъл да се поема риска и ще се насладим на разходката до горещите извори. Освен това си бяхме резервирали и билети за изкачване на планината, която е точно над Мачу Пикчу и това определено ни гарантираше страхотната гледка на следващия ден. Белгийката обаче беше решила, че ще се катери и я оставихме да прави опити за това. Малко по- късно след като слезнахме в града, започна да вали ужасно силно и почти не спря до 5 часа на другата сутрин. Притеснихме се какво ли се е случило с момичето, дали се беше качила наистина и ако да, как щеще да успее да слезе. По - късно проверихме в интернет и се оказа, че стълбата е отнесена от пороите през 2010г., когато изобщо посещението на Мачу Пикчу е прекратено от януари до април, явно доста сериозна е била ситуацията. И оттогава, местните, не са направили нищо по въпроса. Очевидно разсъждават, че след като не се събира такса за посещение на планината, не носят и отговорност и буквално - "нека туристите си чупят главата щом искат". Дори ги пращат с обяснението, няма проблем, стига да сте достатъчно здрави в ръцете...


 В резултат на проливния дъжд, се разминахме и с останалите планове за деня, остана ни само да се надяваме на по-хубаво време на сутринта. Дъждът буквално спря, когато ние станахме, трябваше да хванем автобусчето до хълма на Мачу Пикчу в 5:30, за да сме там в 6 часа. Имахме уговорка с местен гайд, който да ни разведе из комплекса. Стана ясно, че резервацията за планината Уайнапичи е пропаднала и няма да успеем да се качим до там. Гайда ни успокои, че може на момента да си вземем билети за планината Мачу Пикчу, от където гледката била дори още по - добра. Разведе ни за около 2 часа, като ни даде основни насоки и най вече ни разказа, че градът е бил опожарен, с основна цел да се предпази от испанците. Също така, когато са го изоставяли, местните са разрушили и входовете водещи към него, именно със същата цел. А входовете, бяха така наречената порта на слънцето - от където всъщност е изгрявало слънцето и мостът на инките, останките от който, все още съществуват на една отсечна скала. Подобна тактика е използвана и при изоставянето на Чокукирао и всички останали градове.




За Мачу Пикчу се предполага, че е бил резиденция на владетеля, както и на елита по това време. Строежът на града не е бил напълно завършен дори и до момента на изоставането му. Градът е реставриран на 80 процента от изгледа си по онова време, 10 процента са надстроени през последните години, с цел да го запазят от разрушение или да възстановят начина, по който е изглеждал и има около 10 процента, все още неразкрити тераси. Има и друга теория за използването на града и това е за тестване на различни селско стопански култури. Разкритите тераси на Мачу Пикчу наброяват повече от 100. Съответно има голяма разлика във височината на най - долната и най - горната тераса. Предполага се, че са се гледали съвсем различни култури, в зависимост от тяхното предпочитание на климатични условия. Има и теория за това, че Мачу Пикчу се е използвало като средище за търговия и размяна, но на нас първата теория, ни се стори най - правдоподобна. Самите тераси са изградени на няколко пласта. Най - отдолу са наредени големи камъни, същите които са използвани и за постройките. След тях е нареден пласт от по - малки камъни, следва пясък от реката и накрая пръст, която се предполага, че е донесена от Куско, тъй като в района, определено липсва такава.
Има и нещо като каменоломна или огромни скали от където са се набавяли камъните за строежа. Били са внимателно разделяни на по - малки откъси, с помощта на вкарано, в специално направени в камъка дупки, дърво, което се е напоявяло с вода, с цел увеличение на дупките и в последствие по тяхната ос е ставало разделянето. Самото обработване на камъните е бил много сложен и време отнемащ процес. Предполага се, че за строежа на Мачу Пикчу, са се използвали повече от 2000 работници, които често са се сменяли. Интересното е, че по това време всеки гражданин е трябвало да работи обществено полезна работа, като по този начин си е плащал данъка. Имаше камъни с обли ъгли или такива наброяващи повече от 36 ъгъла. Уникалното в строежа на инките е, че не са използвали свързваща смес за строителството, а са обработвали камъните така добре, че да се напаснат един върху друг, без да има фуга между тях. Този начин на строеж е доказал, че издържа повече от стандартното строителство и най- вече е по устойчив на земетресения, а Перу е земетръсен район. Колкото по прецизна е формата на камъните, това говори за по голямата значимост на сградата. Обикновено, най - прецизни в строежа са съответно храмовете и палата на владетеля и това е единия начин, по който да се разпознават. Сградите, където са живяли обикновените хора се отличават с не толкова прецизен строеж. Има такива, които са изградени със смазка, но учените така и не са успяли да определят състава и. Какво точно има добавено в тази смазка, че да издържи на времето вече 500 години?!


Палата на владетеля се отличава и по друго основно нещо -  в сградата може да се види единствената тоалетна на инка, строена някога в техните градове. Простолюдието се е оправяло кой където намери. :)
Наследниците на инките претендират, че те рядко са правили човешки жертво приношения, а по - често са принасяли в жертва ламите. Според нас, по скоро се опитват да поставят инките на по - високо ниво, в сравнения с маите и ацтеките. В Куско е имало къща, където са живеели, така наречените "Девственици на Слънцето". Били са жени, които са се избирали в най - ранна възраст, спрямо тяхната външна красота. Семействата им са се разделяли с тях по желание, тъй като се е вярвало, че е чест да бъдеш пренесен в жертва на Слънцето. Така момичетата са живяли изолирани в тази къща, докато дойде време да дадад своя дан на Слънцето. Ако някой ги види или докосне се е смятало, че те вече не са годни за тази чест. В началото, когато са правени първите изследвания, се е смятало, че намерените кости в Мачу Пикчу са само на жени. Съответно се е предположило, че са били именно на тези момичета, които са служили за забавление на елита. По късно, в резултат на по модерните апаратури, е станало ясно, че костите не са само на жени и съответно тази теория е отпаднала.   



Докато се разхождахме през целия ден, имахме възможността да се насладим на разказите на останалите гайдове наоколо, кой от кой по- колоритен. Всеки си говореше каквото му дойдеше на момента, защото си противоречаха с коренно противоположни обяснения за едно и също нещо. Понеже никой не може да каже със сигурност каква е истината, остават разкрасените истории и фантазиите им пред туристите.
Поредната кретения на правителството на Перу, е разрешението да се отмести голяма скала от централната площадка на града, за да се направи писта за хеликоптери, преди няколко години. Така най - богатите туристи  са можели да се наслаждават на гледката, без грам лишения и усилия, просто са ги изсипвали отгоре. В даден момент им е светнало, че идеята не е добра и са забранили посещение от този род. Гайдовете твърдят, че от този период нататък са изчезнали кондорите от тази област. 


Всъщност срутванията в Мачу Пикчу, не са резултат от времето, а са резултат от хората, които дълги години са се надявали да намерят съкровища между камъните, поради което са ги размествали. Трябва да си завършен идиот за да търсиш нещо там, където никога не е било и логично няма как да бъде.  
Не ни се тръгваше надолу, но бяхме решили да слизаме пеша и ни чакаше път. Връщахме се обратно в Куско с вечерния влак до Олянтайтамбо и от там с колективен превоз. Мачу Пикчу определено ни завладя по особен начин и докато бяхме там горе, усетихме някакво неудържимо привличане и енергия. Мястото е специално и магията още живее в спомена за него. Иска ни се някой ден да го посетим отново.



След поредния тежък ден и пътуване, пристигнахме в къщата на адвоката в Куско, колкото да дремнем малко и да си подготвим багажа за ранното пътуване към Пуно на другия ден. Имаше пак някаква идиотщина с автобуса. На билетите ни пишеше един час на тръгване и компания, а на гарата един човек ни ги взе и ни подаде билети с нашите имена, на съвсем друга компания и в различен час, но явно по тези ширини, това си е съвсем нормално. Капнали, заспахме веднага след като потеглихме и се събудихме точно на време по обед, когато минавахме през най-високата точка на прехода "Ла Рая"- 4338м.. Пасища, заобиколени от планини със снежни върхове и огромни стада от лами, във всякакви цветове, пасящи наоколо, наистина приказка. 




Наложи се да останем да нощуваме в Пуно, понеже изпуснахме автобуса за Копакабана в  Боливия. Но нищо и утре е ден...