Follow by Email

сряда, 9 май 2012 г.

Боливия - за избора между ценностите и прогреса

Трябваше да изберем дали да посетим езерото Титикака от страна на Перу или от страна на Боливия. Спряхме се на Боливия, поради факта, че е по-евтина, всъщност най-бедната и най - слабо развита държава в Южна Америка. Другата причина беше, че Пуно не ни грабна много и се надявахме Копакабана да е по-симпатично местенце. Пътят с автобус от едната до другата държава на езерото беше към 2 часа, така че към 9 сутринта вече бяхме на границата на Боливия. Беше много студено и валеше, зъзнехме като кучета на опашката за имиграционните, дори и със зимните ни якета. Докато до нас заблудени туристи слизаха по джапанки от рейса и се зачудихме знаят ли изобщо къде отиват. Полицаят ни изгледа странно и взе да търси в едни дълги списъци България и  какви са изискванията към нас за влизане в страната. Дори и американците трябва да получат виза, което е необичайно по тези места, и доста от тях пропускат тази държава. При нас ситуацията е че плащаме само при излизане от страната, но не и при влизане.Визата ни беше издадена предварително в Лима, така че нямаше неприятни изненади. И Копакабана не изглеждаше особено атрактивно, затова решихме да не се застояваме, а директно да хванем лодка до Острова на Слънцето - от където се предполага,че е тръгнал и първия инка. 


Островът, още е известен с уникалните си изгледи към езерото и с това, че е съумял да запази първобитната си култура непокътната. Докато чакахме на пристанището да дойде време за нашата лодка, гледахме местните да се шляят наоколо и така между другото един си пикаеше просто в продължение на няколко минути в една от лодките, застанал с лице към пристанището. Най-вероятно това беше туристическа лодка, а той явно демонстрираше пренебрежение към туристите. За щастие нас ни качиха на друга, но само можем да предполагаме какво се е случвало преди това с нея. Пътувахме около час и половина до острова, но сигурно, ако бяхме плували до там, (не че ни е по възможностите, но по принцип), по - бързо щяхме да стигнем. Лодката едвам, едвам креташе, а острова е на видимо разстояние от брега. Още със самото ни акостиране в пристанището  - едни хлапета наскачаха в лодката от прозорците, за да водят туристите към всевъзможни места за настаняване. Не стига навалицата, ами и едни баби бяха застанали на кея и препречваха пътя от всякъде, с цел събиране на такса за посещение на острова. Щеще да е много по-лесно да си чакат кротко на брега, защото така или иначе няма къде да избягаш, но явно предпочитаха да стане по трудния начин. Своебразния данък е един от малкото сигурни и постоянни приходи на острова, така че беше ясно от къде идва нетърпението им.



Езерото е известно също така и с малките плаващи тръстикови острови, дом на племето Урош, коeто датира от преди цивилизацията на Инките. Според техните легенди, те съществуват още преди слънцето, когато земята е била все още тъмно и студено място. Загубили статута си на супер същества, когато не се подчинили на универсалния ред и се смесили с хората, което ги направило податливи  на всички човешки пороци. По този начин се разпръснали и загубили своята идентичност, език и обичаи. Благодарение на простия им начин на живот, инките смятали, че изкарват много малко и съответно ги облагали с малки данъци. И въпреки това племето с тръстиковите си жилища надживява могъщите инки с техните огромни каменни храмове, разположени на планинските върхове.
Самото езеро е разположено на 3811 м. надморска височина - най-високото, почти безоточно плавателно езеро в света, а също и най-голямото в Южна Америка. Най - високата част на острова е 4200 м. Ние, по погрешка, тръгнахме към билото на острова, понеже хлапетата казаха, че там е единственото място, където има нет. Нет наистина имаше и гледките от върха бяха зашеметяващи, но катеренето по стръмните стълби нагоре с раниците на гърба, определено ни дойде в повече. Разредения въздух също си оказа влияние и усложни още повече нещата. Буквално едвам издрапахме накрая. Острова е толкова първобитен, че пътища и превозни средства на него няма, стълбите и пътеките са единствената опция за предвижване. По тях бяха застанали  баби в традиционни дрехи и с малки пухкави лами, очевидно приготвени за пристигането на поредните туристи. Ако някой пожелаеше снимка, трябваше да си плати, което беше норма навсякъде в Южна Америка. 




Настанихме се в една къщурка и се насладихме на страхотна рибка за без пари. Погледнато от тази гледна точка, Боливия си е най - добрата дестинация за туристи с бюджет. Хапването в ресторант струва не повече от 3$, което е немислимо в държавите които посетихме до момента.
Специфичното на острова е, че е много студено и можеш да се отпуснеш само в следобедните часове, в порядъка на няколко часа. Можеш да се насладиш на езерото, на многобройните руини, останали от инките или да се разходиш до мястото, от където се предоставя страхотна гледка, както към Боливия, така и към  Перу.  През останалото време, освен че е студено, се стъмва много рано и топлата вода си е повече от лукс, а студената не е голяма далавера при тези обстоятелства. Разбира се за такова нещо като отопление, местните не са и чували. Всъщност, те се явяват и инициатори за промяна в Конституцията на Боливия, направена през 2009г., която промяна, включва именно даването на специални права с цел запазване на ценностите и съхраняване на първобитния им начин на живот. Което, каквото и да си говорим се отразява в това, че местните са си доста мръсни, а за миризмата им да не говорим... :)
Бонуса на първобитния  начин на живот по тези места, е че може да си пиеш чайчета от кока колкото си искаш. Във всяка една къща има солидни запаси и никой не им прави проблем за това. Кокаиновите листа са изключително популярни и са част от местната култура. И ние се възползвахме от тях, като дори чайчетата ни бяха напълно безплатни през цялото време. Това е и най-добрия начин да се бориш с височинната болест.
През 90-те  от Боливия е идвало 1/3 от прозиводството на кокаин. Опитали са се да компенсират производителите с пари, за да се откажат, но това претърпява пълен неуспех.
В началото на новия век, след 4 годишна война на правителството с нелегалните производители на кока, Боливия вече не е от най - големите износители на кока, но няма изгледи да промени политиката си спрямо забрана за лична употреба. :).
Когато си тръгвахме, рано сутринта валеше и отново имахме интересно преживяване със стълбите, доста бяха хлъзгави и по тях си течеше буквално река. На няколко пъти се подхлъзвахме и залитахме с тежките раници на гърбовете, но все пак не се строполихме.
Пристигнахме първи на пристанището и около нас се завъртя един дядо, който продаваше билети за лодката. С течение на времето се събра доста народ и постепенно стана ясно, че няма как да се съберем всички в една лодка, но дядото упорито продължаваше да продава билети и на новодошлите. Освен това местните си минаваха спокойно, само му се обаждаха и си заемаха местата в лодката, а нас така и не ни пускаха да стигнем до нея. Накрая, когато започнахме да се качваме, половината хора останаха по кея, а лодката си беше вече пълна. Капитанът дойде и ни разбута, за да освободи още място. Започнахме да протестираме и да обясняваме, че лодката е претоварена, което си беше очевидно, но той не се впечетли много. След като накрая и той осъзна, че няма как да ни събере всички, взе да се тюхка и изчезна някъде. Лодката отдавна закъсняваше спрямо разписанието, а ние трябваше да гоним автобус до Ла Пас. В цялата тази лудница, студ и непрестанен дъжд, имаше семейство французи, които пътуваха с малко момиченце, почти бебе. Чудехме се дали са знаели къде отиват точно или наистина са такива авантьористи, че да си помислят, че Боливия е подходящо място за малко бебе.  Накрая все пак разума надделя и  натовариха останалата част от хората в друга лодка, потегляйки  с все същата позната бавна скорост.
 


Въпреки поредицата от закъснения, успяхме да хванем автобуса, защото вече знаехме порядките на този континент за относителността на думата разписание. По време на пътуването до Ла Пас, гледките към езерото Титикака с рибарите и пасящите лами наоколо бяха вълшебни. Когато наближихме града, страшно много се изненадохме от гледката наоколо. Около реката в околностите му, се бяха събрали на групи много семейства и всяко от тях правеше очевидно седмичния си тоалет - беше неделя. Не стига, че се къпеха в реката, където водата е ледена, ами и перяха, така че цялото поле наоколо беше покрито с проснати да съхнат дрехи. Интересно как го правеха - всяко следващо семейство малко или много ползваше водата на предишното. И най потресаващото беше, че наоколо имаше доста спрели джипове. Наистина ли тези хора караха подобни коли и нямаха бани в къщите си или ползваха някакъв специален вид градски транспорт, за да дойдат един път в седмицата на баня?! Така и не разбрахме каква е истината.
Предградията на града изглеждаха по-зле и от местата, които сме посещавали в Африка. Къщите бяха кирпичени,  пътища нямаше, всичко беше изровено и от всякъде се стичаха реки, буквално си се бяха образували водопади на места. И нашето автобусче криволичеше между тях и пресичаше реките. Местните се бяха спрели наоколо, смеейки се, очевидно наслаждавайки се на уплашените погледи  на туристите, накацали по прозорците на автобуса.
Колкото повече навлизахме  в града, толкова по претъпкано ставаше, трафика все по - безумен, а мръсотията покъртителна. Повечето сгради нямаха фасада, а ако изобщо имаха, беше само от предната страна, за разлика на това обаче, имаше много казина наоколо, да им се чудиш на какво. По пътя имаше баби, продаващи всевъзможни неща в колички и много обществени тоалетни, очевидно в безумно състояние. По - късно стана ясно, че повечето местни, живеещи особено в предградията, нямат тоалетни вкъщи, затова бизнеса с тях беше толкова успешен. По късно, докато пътувахме с нощни автобуси, сутрин по автогарите гледката в тоалетните беше уникална. Всички си правеха сутрешен тоалет, поизмиваха се кой както може, бабите плетяха плитки, а някой даже и перяха. Очевидно не си позволяваха лукса да ги ползват по няколко пъти на ден и добре оползатворяваха лимита си за деня. Като наближихме центъра на града взе да става по - приемливо. Ла Пас всъщност се води административната столица на Боливия. Когато е основан през 1548г. от испанските завоеватели - пълното име на града в оригинал е означавало "Дама на мира". Името почита възстановяването на мира след възстанието на Писаро и неговите конквистадори срещу първия вицекрал на Перу. По- късно града е преместен в сегашното му място. 


Води се най-високата столица в света с 3650м. надморска височина , като най - високите хълмове достигат и до 4100 м. Летището е на височина от 4060м. и естествено това го прави  едно от най-високите в света. Града има формата на бокал - купа заобградена от планини. Построен е в каньон. Богатите живеят в ниското, където се намира и центъра на града. Бедните са се разпрострели във високите части. Най-известните неща в града са необикновените пазари, необичайната топография и традиционната култура. Гледката от високо, преди да се спуснем в каньона беше забелижителна, освен хълмовете с накацали къщички по тях, на по - заден фон се виждаха и снежните върхове на Андите.
Поради необикновеното си географско разположение, ФИФА позволява провеждането на футболни мачове в Ла Пас, въпреки че в нейните правилници е забранено да се играе над 2500 м. надморска височина. Конкурентното им предимство явно скъсява разликата в класите между отборите, така че не са изненадващи загубите на бразилци и аржентинци  от време на време по тези места. :) 

Пристигнахме на автогарата, известна с това, че е построена от големия Френски архитект - Густав Айфел. Не ни се стори толкова забелижителна постройка, колкото Айфеловата кула, но за сметка на това по пътя до там видяхме доста колоритен паметник на Че Гевара. Беше направен от всякакви подръчни материали, които са открили по време на строителството - гайки, болтове, джанти, спици, атомобилни части, велосипедни части и прочие. Не можеше да се отрече оригиналния замисъл и перфектната изработка.Че Гевара би се гордял с това артистично творение, излизащо извън всякакви познати рамки. Появата на подобен паметник точно тук, се дължи на факта, че Че Гевара е убит от офицери на ЦРУ и местни военни на  9 октомври 1967 в Ла Хигуера - точно в края на кампанията си за мащабна революция в Южна Америка. Офицерът от ЦРУ извършил тогава екзекуцията, казва по-късно, че е  трябвало да го заведе в Панама, но е решил историята да бъде такава, каквато я желаят в Боливия. Имало е директна заповед от централата в Ла Пас за екзекуцията му. ЦРУ е финансирало и обучавало военните през 1960г, за да бъдат подготвени за неудобните им противници, а Че Гевара е бил черешката на тортата. В архивите на ЦРУ описват Че като: "прекалено интелектуален за латинос". Като млад студент пътува през Латинска Америка и е бил потресен от мизерията и умопомрачението на хората. Според него икономическото неравенство е резултат от капитализъм, монополизъм, империализъм, неоколониализъм и едиствената реакция е Световна Революция. По време на неговото легендарно пътуване посещава Аржентина, Чили, Перу, Еквадор, Колумбия, Венецуела, Панама и Маями. След това пътуване стига до извода, че за него не съществуват различия между отделните държави и трябва да се обединят  под името "Испанска Америка". След като се връща, завършва образованието си като доктор. През 1953г. отново пътува - този път през Боливия, Перу, Еквадор, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас и Ел Салвадор.
Гватемалският президент Якобо Арбенц първи започва социални реформи под негово влияние. Установява се в Гватемала Сити, за да следи мащабните социални промени и най-вече селскостопанската реорганизация, при която пустеещата земя се раздава на бедни хора, от което пострадва най-много "Обединена Плодова Компания". В резултат на това, ЦРУ финансира и организира военен преврат, след който президентът избягва в Мексико, където по-късно и Че се премества и жени. Преди това опитва безуспешно да организира военна съпротива, но дори бившия президент моли всички чужденци да се откажат. След тези събития поема официален курс срещу САЩ и знае че единствения път е горе посочения.
Докато живее в Мексико Сити се запознава с Раул и Фидел Кастро и се присъединява към тяхното движение 26-ти Юли. Заминава с лодка до Куба, за да свалят американската марионетка Батиста. Става втория най-важен човек след Фидел и се превръща в истинска легенда. Бил е "мозъка" на Кастро, което е обяснимо при техните противоположни характери.  Напуска през 1965г.  Куба, за да организира революции в други държави. След неуспешна такава в Конго е заловен и убит именно в Боливия.
Интересното е, че революцията за освобождението на Южна Америка от испанците, започва от Боливия и по-конкретно от Педро Доминго Морило, който по-късно е обесен за назидание на всички, но "бента" вече е започнал да се пропуква и е нямало как да бъде спрян. Иронията и трагедията на тази държава е, че в крайна сметка, след обявяването на независимост и последвалото преразпределение на границите между всички нововъзникнали държави, Боливия е "най-прецаканата" от тях. До независимостта си губи 50% от териториите си във войните със съседите си. Чили им взимат достъпа до море. Все още се водят дипломатически спорове за тези територии, като дори е изрично записано в  конституцията от 2009г. "да се продължи борбата, но по мирен път". Бразилия им открадва щата Акре. Има популярен мит за това, че тогавашния президент Марияно Мелгарейо  разменя щата за "невероятен бял кон". Във войната с Парагвай  пък губят голяма част от Гранд чако.
След като се огледахме на автогарата, си взехме билети за автобуса, потеглящ в 7 часа вечерта за Уюни - града отправна точка за най - голямата солна пустиня в света, както и за известната с езерата си и причудливи скали местност - Лос Липез.



Времето съвсем захладня и към 6 вечерта достигна до 0 градуса. Това явно не пречеше на местните баби наоколо, които продължиха да си шляпат боси, дори и при тези температури. Интересното беше, че всички носеха от шарени, по - шарени дълги поли на пластове, които правеха задниците им да изглеждат, като все едно са си пъхнали подплънки отдолу, за да стърчат назад, колкото се може повече. Иван беше убеден в наличността на подобни приспособления, мислеше че няма как да е възможно бабите да са толкова пухкави, а те наистина си бяха все едри жени.
Автобуса стандартно по Латино Американски закъсня, но ние този път не бързахме и без това пристигането в 6 сутринта, ни беше твърде рано. Първите 6 часа от пътуването бяха ок, беше малко хладно, но даваха одеяла и поне имаше пътища. През втората половина валеше доста силно и при пълната липса на пътища, определено беше интересно преживяване.
Като слезнахме се запознахме с двойка възрастни французи и приятелката им, която беше почти на наша възраст. И те пристигнаха със същия автобус от Ла Пас. Разбрахме се да си търсим заедно тур, за да може да ни е по- изгодно. Спазарихме  се за добра цена, след като настояхме да пътуваме само 5-мата в джипа, защото за 6 човека вече ставаше тясно. Настояхме да отидем до така наречения Остров на Рибата, разположен в средата на Соларната пустиня. Японката, която срещнахме във Венецуела ни беше разказвала за там. Тура с посещение на острова беше една идея по-скъп, но в последствие се оказа, че сме извадили късмет с местните, тъй като повечето туристически компании изобщо не ходят до там. Причините са няколко:
  • Много е отдалечено
  • От един момент нататък, солната пустиня е покрита с повече от педя вода, в резултат на дъждовния сезон, и това прави самото пътуване много трудно.
  • На местните им е нужен лиценз - нещо като разрешително, за да могат да достигат острова.



Уюни е страшно грозно и прашно място, не ни се чакаше там, а както обикновено потеглихме със стандартния час закъснение. Марко - шофьора ни, обясняваше че нямало бензин в близката бензиностанция и трябвало да ходи до далечната - просто поредното безумно оправдание.
Когато навлязахме в пустинята, първоначално просто се наслаждавахме на бялата приличаща на сняг приказка, до където се простира погледа. Когато достигнахме до залятата с вода част, разбрахме защо всъщност Кари (японката) толкова настояваше да видим острова и да навлезем в тази част на пустинята. Когато е покрита с вода, тя се превръща в най - голямато сюреалистично огледало на земята.
Сама по себе си и пустинята е забелижително място, но най - красиво е да гледаш отражението на планините и на небето във водата - наистина незабравимо. Марко караше едвам, едвам, за да не залива водата цялата кола, а ние просто се наслаждавахме, затаили дъх. Сега разбрахме и защо острова носи това име. От далеч погледнат, заедно  с отражението си, наподобява контурите на риба. Като наближихме заприлича на таралежче с множеството гигантски кактуси, накацали отвсякъде. Някои от тях са на по хиляда и повече години и достигат до 10 м. височина. В единия край бяха наредени няколко масички, почти изцяло изградени от сол. На места солта в пустинята достига до няколко метра. Обиколихме острова и се позабавлявахме с направените от сол пирамиди - начина, по който се събира солта за последваща обработка. На връщане спряхме в първия построен солен хотел. Не само самата постройка, но и мебелите вътре са от солни блокове, а наоколо имаше табелки - "Забранено уринирането" или "Не пикайте върху сградата", явно някои по - ентусиазирани туристи са решили да изпробват химичната реакция.
Отстрани погледнат, заедно с платформата, покрита със знамена на различни националности, на бял фон, хотела, много ни приличаше на Антрактида, или поне на това, което сме гледали за тези места.




Обясняват идеята за построяването на хотела, с липсата на подходящи материали за строителство в околността. След като функционира известно време, първият хотел има санитарни проблеми, тъй като целия боклук е трябвало да се събира ръчно. Неуредици в управлението причиняват сериозни проблеми със замърсяването и се е наложило да разрушат хотела. По - късно са построени и други солни хотели, които вече напълно отговарят на стандартите за опазване на околната среда.
В следващите години, местните ще са изправени пред много интересно предизвикатество, свързано с тази местност. Под нея се намират от  50 до70% от залежите на литий в света. За да ги оползотворят обаче, трябва да разкопаят  солената пустиня и да "прецакат" туризма, който в момента е основно препитание за повечето местни в района. Единствената друга работеща индустрия по тези места е добива на сол. Геолозите определят находището за толкова голямо, че Боливия съвсем спокойно  може да бъде новата Саудитска Арабия, стига да го пожелае. Ще ни е интересно да наблюдаваме по кой път ще хванат местните, при положение, че в близко бъдеще предстои да се водят войни, именно за такива изчерпаеми ресурси.
Марко ни претупа накрая, като каза че ще оставим гробището с изоставените вагони и влакови композиции за другата сутрин, тъй като трябвало да мие солта от колата и ще стане късно.






В миналото, градът служил като разпределителна гара за влаковете, които пренасяли минералите към пристанищата на Тихия океан. Железопътните линии били построени от Английски инженери, които пристигнали в края на 19-ти век и формирали доста голямо общество в Уюни. Строителството на железопътните линии, било подкрепяно от тогавашния Боливийския президент, който вярвал, че Боливия ще процъфти с добра транспортна система, но строителството било постоянно съботирано от местните индианци. Те го приемали като намеса в начина им на живот.  След като минната промишленост се разпаднала след 1940г., основно след изчерпване на ресурсите, много влакове просто били изоставени и така се образувало гробището. В момента има предложение там да се построи музей, поради големия интерес от страна на туристите.
Нощувахме в Уюни, но в доста симпатично местенце, дори имаше топла вода, направо ни изненадоха, не очаквахме такъв "лукс". Спретнаха ни и вечеря, така че имахме възможността да се опознаем по -добре с французите и да си побъбрим интересни неща.
Преди вечеря изяснявахме програмата за следващите два дни, като стана ясно, че гробището с влаковите композиции е било предвидено за същия ден. Ако искахме да го посетим, то трябваше да тръгнем в 5:30 сутринта, защото иначе нямало да имаме достатъчно време, но слънцето изгрява след 6:30. На което отговорът беше - "да но нямате друг избор" - ясно ще се съобразим. Сутринта, чинно се наредихме отпред пред вратата в 5:30, за да чакаме да ни вземат. Беше ужасно мразовито и духаше силно. Така си почакахме цял час, докато накрая дойде съвсем различен шофьор и започна да се извинява отново с историята с бензина. Казахме му, че няма смисъл, защото вече сме я чували и при нас не работи. В последствие разбрахме, че цялата агенция е семеен бизнес и всъщност двамата шофьори са братя, майка им е соственика, а момичето в агенцията е жената на единия. Интересно в такива ситуации, обикновено хората са по - отговорни, но явно това не важеше за местните и отново си използваха всеки възможен случай, за да се бъзикат с туристите. Приехме го по - скоро като услуга, защото и да им се дразниш много, няма смисъл, но така поне посетихме изоставените влакове точно по изгрев сънце и успяхме да се насладим на наистина уникалната гледка. Не сме предполагали, че купчина желязо, може да изглежда толкова интересно и загадъчно. Имаше около километър влакови композиции и вагони.






От там потеглихме към плануваната закуска. Структурата на работа тук беше доста интересна, има обособено място за закуска в друго село, където местните се изхранват от това и джиповете на всички агенции спират там.
Пътят ни минаваше през така наречената долина на скалите, където формите бяха от разнообразни, по-разнообразни и причудливи, а цветът на скалите и пясъка наоколо беше червеникаво - кафяво. Гледката на фона на заснежените върхове и на вулкана отсреща си заслужаваше. След това се отправихме към 5 различни лагуни (езера) -  всяка предоставяше гледка с различен цвят на водата и с множество фламинга, които живееха наоколо. По пътя срещахме още щрауси, цели стада лами и вигоня, просто пасящи наоколо. Вигонята се води защитено животно, заради големия интерес към кожата и. Прилича малко на нашата сърна, но е по - издължена и има страхотна бяла украса по тялото си. Минахме и през един каньон, който доста наподобяваше представите ни за Гранд Каньона в Америка, но разбира се в по-малки мащаби.  Път по принцип нямаше, а просто прашна ивица насред пустинята. Обикновено се засичакме и с други джипове и понякога местните си организизраха не гласни състезания. Не ни допадаше идеята, защото това означаваше каране като луди и облаци прах около нас, но както стана ясно преди това, очевидно нямахме голям избор.





От всичко, най ни впечатли, така наречената Лагуна Колорада. и не случайно носеше това име, представляваше смесица от най - различни цветове и нюанси, като започнеш от бяло, оранжево, зелено, сиво и черно с преобладаващо червено. Подобна гледка не се вижда често и разбира се розовите фламинга във водата или просто прелитащи над нея, я допълват по най-добрия възможен начин. Разноцветните  окраски в езерото се дължат на различните видове  минерали по тези места. Виждаха се множество мини, които извличаха безценните минерали. Странно е как държава с  вторите залежи на природен газ в  Южна Америка и втория най-голям производител на калай в света може да изглежда по такъв окаян начин. Ние посетихме само високите и части, но разнообразния релеф на Боливия варира от  от около 100м. надморска височина  до 6520м. Включва 32 екологични региона и 199 различни екосистеми, с множество природни паркове и резервати. От друга страна това беше единствената латиноамериканска държава за която спокойно човек може да каже, че се е запазила сравнително непокътната от глобализацията, масов туризъм и нови технологии. Местните видимо се съпротивляват по всички възможни начини срещу това и се опитват да запазят местната си култура, за сметка на така наречения " прогрес". Избор достоен за уважение в съвременния свят. Времето ще покаже дали си е заслужавало :).









Предстоеше да нощуваме в хостел, насред пустинята с общи спални и електричество на генератор, също като нашите хижи. Понеже си бяхме групичка с французите, ни предупредиха да си подготвим тапи за уши, че мъжа е доста шумен през нощта. Добре, че имаше бутилка вино за вечеря, така че след нея, натрупаната умора и сладкия разговор преди лягане, заспахме без особени проблеми. Една от забавните истории на масата беше, че до Ла Пас, французите по погрешка взели местен автобус, като този, който ние ползвахме при пътуването ни до отправната точка за Чокукирао в Перу. Само където миризмите и колорита при тях  са били още по- големи. Жената пътувала до човек, който си гушкал едно пиле през цялото време и делял дружно пакета си с пуканки с него. Пилето от време на време се обаждало, явно да си иска още. В автобуса, в който пътувахме заедно до Уюни, имаше котка и тя за нещастие била настанена отново до нея. В крайна сметка се оказало възпитано животинче, но първите и мисли били "Какво ли ме чака в следващия автобус, нищо чудно да ме настанят до лама". :)



Сутринта новия ни шофьор отново си поигра с нас - просто отвори вратата, за да каже, че няма да ставаме още. Страхотно - каква беше идеята да ни събуди в 5:00 часа, за да каже поспете спокойно. След което в 5:30, отново нахлу, за да пита дали сме вече готови и даже се издразни на това, че трябва да ни чака. Останахме с впечатление, че имаше проблем с джипа, защото цяла вечер се въртя около него и се опасявахме, че сутринта явно проблема, още не е разрешен. Но явно в последствие реши, че проблема няма да попречи на пътуването ни и просто потеглихме. Плана за деня, беше да посетим гейзерите, разположени на малко над 5000 м. надморска височина, отново по изгрев слънце - смесица от уникална гледка, миризма и бълбукаща кал. След което се отправихме към поредната лагуна, но този път в допълнение от горещи извори, където предстоеше и закуската. Никога преди това, не сме били на такава надморска височина, като идеята да се топнеш в гореща вода, при все още студеното време си беше бонус. Насладихме се на страхотни палачинки за закуска и потеглихме към мястото, където се събираха границите на трите държави: Боливия, Чили и Ажентина.  По пътя спряхме, за да се насладим на така известните "Пустиня и Скали на Дали". Пейзажите все едно бяха излезнали от сюреалистичните му картини. В далечината се виждаше един пясъчно - скалист хълм, в който се съчетаваха всички цветове на дъгата, че дори и повече. Насладихме се още на две лагуни по пътя - бяла и зелена, всяка с достойнство защитаваше името си, като съседните планини се оглеждаха във водите им. Минахме през поредния загаснал вулкан и вече бяхме на границата с Чили. Плана на Французите беше да минат границата от тук, за да посетят няколко места в Чили и от там да се върнат обратно в Перу, от където беше и полета им обратно за вкъщи. Повечето от туристите пресичаха границата по този начин, но ние планувахме да се върнем обратно в Ла Пас, където да починем малко и да се отправим към Аржентина.
Границата представляваше буквално една барака, където на въпроса, може ли да се ползва тоалетната, граничните полицаи просто отговориха: "няма такава - натурал", с две думи, обслужете се където намерите за добре. И това все пак се предполагаше, че е официална административна сграда. Нещо не се изясниха отначало с французите, но в последствие стана ясно, че просто не могат да преминат, докато не платят 2 долара такса. Бяха им обещали транспорт с джип, специално за тях и те милите, явно нямали достатъчно време да привикнат с местната култура, все още се надяваха на такъв. В крайна сметка доста се изненадоха от поредното местно автобусче, но надяваме се поне не е имало пътуваща лама в него. Нашият  човек набързо се ориентира и качи няколко местни на тяхно място - очевидно добре разработена транспортна система за тях и потеглихме обратно.    
Не се съобрази с желанието ни да поспрем отново за малко на горещите извори - тъкмо се беше показало слънцето и сега щеше да е още по - приятно. Каза, че ни чака много път на връщане и нямаме време. Интересно как вчера пристигнахме по светло, след като спирахме толкова често, а днес няма да ни стигне времето. Разбира се пристигнахме с няколко часа по рано от предвиденото, които прекарахме в агенцията, чакайки за поредния нощен автобус. Този път нямахме същия късмет, като на идване - автобуса беше направо развалина, нямаше и помен от одеяла, а прозореца до нас, не се затваряше плътно и духаше силно. Подготвени за подобни изненади, извадихме спалните чували, но зад нас се жалваха едни французи, които явно пътуваха с организирана от Франция екскурзия. Не можеха да повярват, че са платили толкова пари, за подобно обслужване. Безумие е наистина да се изръсиш така, за най-бедната държава в Южна Америка. 





В Ла Пас се ориентирахме бързо и намерихме доста прилично местенце за никакви пари. Бяхме в центъра на града и се изненадaхме от факта, че явно се намираме в еврейската общност. Всъщност изобщо не очаквахме да има такава точно в Ла Пас, защото мястото не предполага добри печалби и възможности при толкова нисък стандарт. Освен множеството ресторанти и магазини на евреи, беше и пълно  с такива туристи.
Тук освен да си починем, имахме възможността да се насладим на уникални местни ресторантчета, сервиращи пълно меню от супа, салата, риба с гарнитура, фреш и десерт за по 3 долара. Забавно беше да наблюдаваш местните, като седнеш в дворче с 2-3 ресторанта наоколо, как притичват от всяко, по няколко пъти с торбите, за да пазаруват. Явно са преценили, че няма нужда да затварят пари предварително  в провизии.
Очевидно глобализацията беше подминала този град, защото беше първото място, на което така известните големи вериги, като например Макдоналдс и Старбъкс липсваха. Очевидно причината беше, че не могат да се преборят с тези безумно ниски цени и не им е изгодно да се настаняват в страната. И по-добре че ги нямаше, не ни липсваха изобщо. :)
Ла Пас не е известен с големи забелижителности, но местните пазари разположени на главната улица на града със стотиците баби, изложили на показ продукцията си бяха повече от забелижителност. Продаваха от  плодове и зеленчуци, домашно произведено сирене или всякакви сготвени вкусотийки до местни сувенири и дранкулки. Дразнехе се когато минавахме и ги снимахме, дори понякога ни целеха с каквото имаха под ръка -обикновено пуканки. 



Особен колорит на града придаваха разположените на централния площад, точно пред всички административни сгради и музея, сергии на местни, които лееха куршуми или гледаха на карти. Подобно нещо сме виждали в детските си години в някои по забутани махали в селата или малките градове, но така гордо разположено на площада в столицата -никога преди това. Още по - забавно беше, когато някой прилично облечен в костюм човечец - явно от администрацията, се настанеше при някой от знахарите,  явно тук се радваха на особена почит.
Разходихме се и в един от известните паркове, който за Ла Пас си беше високо научно постижение, разполагаше с мостове и пътеки, свързващи различните му части и дори с кабинков лифт.
Една от вечерите решихме да отидем на кино, така или иначе имаше едно в близост, а и не бяхме гледали филм от доста време. Киното представляваше малка зала с изпочупени столчета, но все пак сносен екран. Билета беше около долар, но явно местните бяха на промоция. Беше неделя и явно, те прекарваха деня си в гледане на една след друга прожекции, като в промеждутъците, просто излизаха за допълнителни пуканки или нещо от сорта.



На излизане от страната, бяхме изумени от поредната промяна на авио компанията, която ползвахме през цялото време в Южна Америка - ЛАН. Всеки път буквално часове преди полета проверявахме в официалния им сайт и полета винаги си беше на време. В следващия момент на летището винаги закъсняваше, но този път ни изумиха с това, че полета е с час и половина по - рано. Като за капак, ни взеха и по 25 долара изходяща такса, което в сравнение с 2-та долара, които французите платиха в бараката на границата, си беше голяма разлика. Но нямаше как - вече свиквахме с всякакви подобни изяви на този континент. :)

1 коментар: