Follow by Email

петък, 6 февруари 2015 г.

На разходка с лъвове в Зимбабве


    Въпреки убежденията на Анди и негативното му представяне на Антилопе парк, ние нямахме търпение да стигнем до там и да имаме достъп до малките лъвчета.
      След като се настанихме в парка се запознахме с британския управител, който надлежно  ни прожектира дейностите, които можехме да изберем. Всеки си избра план за следващите няколко дни, в зависимост от личните му претенции и бюджет. Все пак това е комерсиален проект и няма как да избереш всички услуги, освен ако не си ограбил банка преди това. :)Както можеше и да се очаква, мястото беше доста добре изпипано и организирано, но и нямаше как да е по-различно  заради постоянния поток от туристи и доброволци. Прилежащата инфраструктура включваше река и пресичащи я мостове, пътеки и поляни за палатките, бунгала и огнища със страхотни изгледи. Вечерта прекарахме край лагерния огън до бара, където се запознахме с поредната вълна доброволци. Повечето бяха студенти от Западна Европа с любопитство към дивите животни и Африка. Всеки си имаше негови мотиви и причини да е там, но водещо беше идеята да направят нещо различно в живота си и да бъдат полезни за местните хора и животни. Много от хората, които работеха от дълги години в парка, също бяха започнали като доброволци, но в последствие бяха останали и това беше се превърнало в тяхна лична кауза.
     Нямаше как да няма и забавна история тип "всяко зло за добро" с американец, който си беше платил за осем седмична доброволна програма в Мозамбик, но закрили проекта и буквално ги изгонили като ненужни и безполезни. Лутайки се и търсейки нов проект се озовал в Зимбабве. :) Беше доволен и щастлив, че е извадил късмет, понеже е попаднал на много по-интересно място и освен до местното население имал достъп и до лъвовете. Работата с децата най-много му допадаше, защото се оказало, че голяма част от тях са будни и  умни, оценявайки факта че общуват с хора, от които могат да научат нещо. И на  всичкото отгоре  му струвало много по-малко пари. :))
      Доброволците имаха задължения рано сутринта, така че постепенно край огъня останахме само хората от нашия камион. Бьорн продължи да разказва от неговите увлекателни и интересни истории този път свързани с майка му. При едно от гостуванията й докато били на палатка, усетили как палатката се накланя на една страна. Мислил си, че най-вероятно е хипопотам, но на сутринта буквално се сблъскал лице в лице с един бивол. :))
     В същия стил беше и историята за нощно сафари, по времето на което едно от момичетата готвило супа за вечеря, докато не се появил един слон привлечен от миризмата и лесната плячка.:) Тя толкова се стреснала, че избягала в камиона, а слонът спокойно изпил цялата супа и останали без вечеря... :)) Освен супа, от време на време слончетата пиели и вода от откритите душове, докато къпещия се трепери като листо под косматия хобот. :)))
     Случвало се е също и "обир" от хиени, които просто отнесли  гърнето с вечерята и после ги търсели по следите, докато не  си приберат поне оръдието на труда... 
     Малко описание на парка и как е създаден - съществува от 1999г, като в началото първите лъвове са били по-скоро домашни любимци на заможно бяло семейство. Очевидно предприемачи, хората са видели потенциал в това да си играят с големите котки и бавно, но славно, идеята за грандиозен бизнес е изкристализирала. Първоначално парка е бил разположен в друга част на Зимбабве, но като всичко друго тук, решението е било временно и проблемите не закъсняват. Отказвайки да се поддадат на рекет и изнудване  от местните наместници, собствениците решават да преместят проекта в друга част на Зимбабве. Знаейки че историята може да се повтори отново, превантивно  водеха преговори с правителствата на Малави и Борунди  да преместят последните 2 фази на проекта на тяхна територия. Бяха им предложили безплатно земя и направата на огради, срещу задължението на собствениците на парка да развиват  туризъм и всички да печелят по веригата. Нищо чудно да видим скоро поредното цялостно преместване...
      Лъвовете са събрани от циркове, зоологически градини или са били домашни любимци на новоизлюпени богаташи от цял свят, които по една или друга причина са тормозени или захвърлени. Отглеждаха се 106 лъва с една единствена цел - потомство. Бебетата им се отнемаха от момента, в който са родени и се отглеждаха изцяло от персонала на парка и най-вече от доброволците. Това включваше хранене, къпане и всичко, което се прави с малки котенца. Фазата се определяше като първа в проекта. Малките лъвчета, които изглеждаха съвсем безобидни на пръв поглед, бяха на разположение за игра и на туристите. Те израстваха с идеята, че хората са техните родители. Първа фаза  продължаваше до втората им годишнина, като междувременно туристите ги разхождаха под съпровода на техните "родители". По време на тези разходки, от време на време, получаваха проблясъци за хищническата си същност, но си личеше че са доста наивни и неопитни в преследването на "плячката си".
       При настъпването на втората им годишнина, лъвовете се отделяха в огромно оградено пространство и разходките с туристите биваха прекратявани. Приемаха се вече за опасни, освен за служителите, които са ги отгледали. Те все още бяха техните родители. За да се провокират инстинктите им за ловуване, преди отделянето им във втора фаза, лъвчетата се пускаха всяка вечер на разходка.  До тях пътува джип, който насочва червена светлина, в посока на зебрите или антилопите в района, които се явяват потенциалните жертви, а и най-подходящото за тях меню. Често се налагаше от парка да попълват запасите със зебри, тъй като стадото ядеше минимум по една на седмица, без да се броят антилопите. Цената на една зебра беше от порядъка на 900 долара, което може да даде насоки и защо всичко е платено и сложено на бизнес основи. Идеята беше лъвовете да живеят в максимално близка до нормалната им среда, без да имат конкуренция и да им се налага да се борят с останалите хищници. Не можеше да се залага на вродените им умения, при условие че са отгледани от хора, затова в пространството, където живееха пускаха само зебри и антилопи.
      Трета фаза от проекта беше само на планов етап, но предстоеше да се осъществява в най - скоро време. В нея се плануваше да се отделят лъвчетата, които са родени във втора фаза  и не са имали реален достъп до хората. Този път, те щяха да са в напълно естествена среда с наличие на пълната конкуренция от хиени, гепарди, биволи, хипопотами и т.н. Хиените, познати и като бозайниците с най-здрави челюсти, представляват сериозна конкуренция и от гледна точка на факта, че лъвовете се хранят 80% с улов и 20% с кражба. Тоест, често им се налага сблъсък с хиените.
      Лъвовете от трета фаза отново щяха да бъдат затворени в дадена местност. Дори и да нямат пряк досег с хората, във втора фаза често влизаше камион с по няколко туриста. Нямаше гаранция дали любопитните по природа лъвчета няма да се доближат до населено място, което да представлява опасност за тях. Техните деца вече щяха да сформират така наречената 4-та фаза и предстоеше да се пуснат на воля, заедно с другите животни по националните паркове. След колко време точно щеше да се случи това, беше трудно за предвиждане...
      Планът за деня ни беше да влезем в района, част от фаза 2 на проекта.  Както вече стана ясно, представляваше специално оградена местност с високи огради на площ от около 400 декара. Едновременно изследовател и шофьор беше Рей. Симпатична англичанка, започнала работа като доброволец преди 2 години. За да не се вдига много шум не позволяваха големи групи да влизат в парка, затова бяхме само ние двамата, настанени в импровизирана клетка в джипа/ камион. Когато наближихме портата Рей отвори, огледа се и вкара колата. Предполага се, че ще стане голяма беля, ако изпуснат някой лъв да излезе и то в момент, когато и тя не е на сигурно  в колата. Рей се беше грижила за една от женските, но беше убедена, че ще я нападне при първа възможност. Прайдът се състоеше от девет годишен мъжки, шест женски и пет лъвчета. Четири от тях бяха на възраст 5-6 месеца. За лъвовете е характерно изчакването по време на бременност за раждане по едно и също време на всички женски, с цел по лесно отглеждане  в група. Другото лъвче беше на 16 месеца. В дива среда, около 80% от раждаемостта на лъвчетата може да доведе до смърт. Някои се раждат мъртви, други умират при инциденти. Например женската лъвица, за която Рей разказваше, се е родила с още две лъвчета. Едното е умряло при раждането, а другото е намерено мъртво до труп на зебра. При аутопсията е станало ясно, че има прободна рана от захапване в главата. Лъвовете стават много агресивни по време на лов, а то явно е било достатъчно близо, за да го убият без да искат. Когато в едно стадо има само един мъжки (единствения вариант да са двама е ако са братя), често по-стария е изгонен при появата на по-млад екземпляр. Той остава да живее сам, но трудно се оправя, без да може да разчита на помощта на женските. През това време по - младия лъв най-вероятно ще убие малките на конкурента си, защото не иска да се грижи за тях и ги приема като заплаха. Ако пък са женски и са достатъчно големи ще ги остави, защото така скоро ще има допълнителни майки. 


     Рей ни подхвърляше от време на време интересни истории в стил “NAT GEO WILD” за техните съперници и противници, както и за хитрите им ловни тактики. Например  хиените никога не нападат мъжки лъв за плячка, защото  е твърде силен за тях, но няколко хиени спокойно могат да убият женски лъв. Често се случва, лъвовете да се специализират и да убиват само слонове или например биволи. В побратими на този парк в Уганда, лъвовете нападат само биволи, а те са много скъпи. Тактиката за нападението им над слоновете пък се криела в следното - качвали се по дърветата и изчаквали слоновете да минат отдолу, след което скачали върху тях. Докато при такива големи животни първо ги убивали и после ги ядели, то при импали и зебри често се случвало докато единия нападател ги държи за врата, другия вече започва да си похапва от тях. Веднъж се случило няколко лъва да нападнат жираф и докато единия го държал в основата на врата, то останалите започнали да го ядат жив и жирафа ужасен извърнал главата си към страшната гледка...
     Рей беше работила като доброволка преди 6 години, след което се върнала вкъщи, за да си завърши образованието. Специализацията и е в изучаването поведението на животните, след което получила оферта за работа в парка. Сега наблюдаваше и записваше поведението на лъвовете всеки ден, съвместявайки го с разкарване на досадни туристи като нас. Като за начало трябваше да ги открием къде са и какво правят, а след това тайно се надявахме да ни се разкрие някой интересен детайл от живота им. Първо видяхме няколко женски с 5-те малки, които лежаха и се закачаха. После едната женска тръгна, заедно с четирите малки към близкия водоем. Следвахме ги плътно с джипа, без да ги притесняваме. Заварихме ги дружно наведени над водоема да пият вода. Изглежда не ги притеснявахме, защото не изглеждаха стресирани и се правеха, че не ни забелязват. По едно време цялата група тръгна на обратно и Рей си помисли, че може да са хванали нещо вчера и сега да ни водят натам. По пътя две от женските останаха да се въргалят в тревата, но останалите продължиха. И наистина, отведоха ни до мястото, където мъжкия се беше разположил удобно над остатъци от зебра и похапваше сладко. Гледка банална на пръв поглед, но именно подобни “банални” неща са в основата на най-гледаните и обичани научно-популярни филми по темата. На живо обаче не е като на телевизор. Много по - истинско и детайлно е като изживяване. Женските се опитваха да се приближат, но след като той изръмжа леко, те явно разбраха, че не е добре да го притесняват, докато все още яде. Затова просто полегнаха наоколо, за да го изчакат да свърши. Според Рей, бяха хванали зебрата около 1 - 2 сутринта, защото все още освен козината със стърчащите отстрани крака се виждаше цялото туловище с костите и гръбначния стълб. Явно вече бяха яли веднъж, след това са спали и почивали, и сега се хранеха за втори път. Тя каза, че ако хванат импала я изяждат за 15 минути, но зебрата е голяма и има достатъчно и за 12-те лъва да я ядат 2 дена. Сега просто щяха да се хранят, да почиват, да ходят да пият вода и да се връщат докато не свърши. Из цялата територия се срещаха захвърлени кости, очевидно поради факта, че тук няма конкуренция и никой не обира костите след като лъвовете приключат с жертвата. След малко Царят (казваше се Майо) стана. Женските го наобиколиха и започнаха да му се умилкват, очевидно искайки разрешението му да се хранят, независимо че те са убили жертвата. Доста забавна ситуация, но явно те бяха достатъчно съобразителни да демонстрират уважение, виждайки какво е да носиш царската лъвска корона.  J



      Майо се опъна величествено на близко разстояние до тях и наблюдаваше благосклонно как една от женските с двете малки се възползваха от вдигането на “ембаргото”. Дори се търкаляше и ръмжеше от удоволствие, обръщайки се по гръб с вирнати на горе лапи, за да демонстрира огромното си шкембе – нещо нетипично за царския протокол, но егото му беше по-силно от имиджа. След като се нахраниха малките наследници едно по едно се затъркаляха и те с вдигнати нагоре лапи, но нямаха и какво друго да направят след бащините уроци по темата. Чудна гротеска представляваше обяда на домочадието - разкъсана плячка с все още похапващата от нея женска и цялата фамилия опъната по гръб.
      На изпроводяк мъжкия се размърда - явно се притесни, че могат да изядат цялата плячка и просто се просна отгоре й с премрежени очи, почти спящ. Изръмжа леко, което според Рей значеше - "можеш да продължиш да ядеш, но не много", което бе явен знак, че угощението е към края си. Тръгвайки си мъжкия се обърна и ни проследи с поглед. Надявахме се всичко да е наред с тях за в бъдеще и да успеят да преминат през всички нива на проекта, за да заживеят в дивата природа с необходимите инстинкти. Майо беше роден в парка, разхождан е като всички останали лъвове. Подготвян е да се пусне във втора фаза много по-рано, но поради факта, че са ги изгонили през 2007г. и са се местили вече веднъж, тази фаза на проекта е забавена. Преди 2 години са пуснали в това място 6-те женски. След това са отдели мъжкия в един участък и са го държали самичък. Женските са обикаляли наоколо, за да свикнат с него, след което са го пуснали и бързо са заживели като стадо. По план, не е трябвало малките да се раждат във втора фаза, а директно  в трета. Но поради забавянето и това, че женските са вече на възраст са ги оставили да родят тук. За в бъдеще, ще преместят цялото стадо в трета фаза. Очаква се възрастните да умрат от естествена смърт там, а малките заедно с техните деца да се пуснат на свобода в някой парк. На тяхно място, във втора фаза предстои да сложат ново стадо (pride) с мъжки, защото не е възможно да смесят старата и новата група. Това означава, че стадото от фаза първа, заедно със стадото от фаза втора, трябва по едно и също време да са готови да преминат в по-горна фаза. Основния проблем е, че не разполагат с място за това. Освен преговорите с Малави и Борунди, преговарят и за земи около водопадите Виктория. За съжаление не са много местата, където може да се заеме необходимата площ за фаза 3 от 400 000 акра. В момента имат и няколко лъва в Замбия, но без такава мащабност на проекта.


      В лагера се срещнахме с Бьорн, който изказа някои забележки и препоръки относно начина на хранене и гледане на лъвовете. Според него не трябваше да купуват зебри, а да ги оставят да ядат импали, защото са по-евтини и по-бързи и така ще карат лъвовете да бягат повече. Не му хареса и практиката на всеки 4-6 седмици да им се оставя по една крава, за да я търсят и да свикнат с идеята да намират сами храната. Оказва се обаче, че обикновено не успяват да я намерят и тя става храна на лешоядите, което е живо разхищение на средства. Като за капак в областта имало питони и други видове змии, което водело до нападения над лъвовете и се чудили как да противодействат на влечугите.
     За следващата сутрин бяхме избрали да прекараме няколко часа разхождайки се с младите лъвчета. Още на презентацията ни предупредиха първо да не идваме с червени дрехи, защото въпреки че са далтонисти, лъвовете възприемат червеното като месо или кръв. Обаче като си само с едно яке и шапка, и те са червени, трябваше да импровизираме с екипировката на гайда ни. Не трябваше да ги галим по главата и ушите, като трябваше да ги наблюдаваме постоянно, особено ако изостанат зад нас. Също така беше препоръчително да не изпускаме нищо на земята, защото възможността да се разделим с него беше голяма - лъвчетата просто го приемаха за играчка. Връчиха ни и по една тояжка, която трябваше да се използва само в случай, че лъвчетата искат да си поиграят с нас, като продължение на нашата ръка. 



      Когато пристигнахме до ограденото място, лъвчетата гледаха доста страшно и свирепо. Започнаха да обикалят оградата и да ни следят с поглед все едно се заканваха. В един момент започнахме да се чудим с кой акъл сме на това място за разходка с царя на животните, пък били те и малки принцове... Обаче връщане назад нямаше и трябваше да се рискува,  надявайки се да не сме първата статистическа грешка в парка във връзка с инциденти. Напук на нашите страхове доближавайки се до нас изглеждаха доста по-милички и минаха през всеки от нас, за да се умилкват като малки котета. Всички очакваха да тичат като луди, но те просто продължиха да си се боричкат, да си играят или просто да полягат около нас. Когато си полягаха ги галихме и се снимахме с тях, а докато вървяха редом до нас ги държахме за опашките, което си беше доста смешно отстрани. Учудващо, но докато им придържахме опашките, нито веднъж не ни изгледаха зловещо, нито направиха знак че ги дразним. Идеята на тези разходки, беше да свикнат със свободата да бъдат сред природата и да започнат да използват инстинктите си. В далечината се виждаха няколко импали, оставени именно с такава цел. Лъвчетата първоначално не ги видяха, но след като това се случи, беше страхотно да ги гледаш как приклякват, снишават се и започват да се движат бавно в посока на плячката. На няколко пъти тръгваха да гонят и преследват импалите, но бяха толкова наивни все още, че не се виждаше как ще успеят. По скоро се загубваха и отдалечаваха от нас и трябваше да ходят да ги търсят и да ги прибират. Бързо ги намираха с подсвиркване, при което те се прибираха и изглеждаха сякаш се чувстваха неудобно, че не са хванали нищо. Разбраха, че с храната няма да го бъде затова продължиха да се закачат и да се хапят по между си, като в един момент дори се изправиха на задните си лапи - две огромни котета, които се забавляваха като малки бебета. Накрая се прибраха обратно в загражденията без никакви проблеми, а ние се прибрахме за бърза закуска, преди да потеглим за среща със слоновете. 







      Слоновете бяха за разнообразяване на “порт фолиото” в парка, въпреки че отглежданите животни бяха стари и едва ли биха се справили сами в дивата природа на тоя етап от живота си. Все пак се грижиха за тях, а и покрай това се изкарваха пари за лъвчетата. За разлика от лъвовете те бяха на суха храна. За да я получат правеха различни номера с вдигането на крака по диагонал или и двата крака от едната страна, все едно сме в цирк. Бяха 3 женски слона и един мъжки на възраст между 22 и 25 години. Някои от тях бяха със счупени бивни или с липсващи такива. Изглеждаха толкова набръчкани, че все едно бяха по-стари отколкото са. Това обаче не им пречеше  изобщо да протягат хоботите всеки път, когато искаш да им пуснеш лакомството вътре, а друг път го вдигаха и отваряха огромната си розова уста, с наредени пожълтели зъби от двете страни, за да им  метнеш храната директно вътре. Дори се оказа, че коронния им номер тепърва предстои и той е свързан с динамичен спорт като футбола. Пред всеки слон беше оставена футболна топка и те те трябваше да я ритнат, като всеки имаше различен подход. Единия се засилваше, разперваше ушите, ставаше превъзбуден и риташе. Втория слон просто не искаше да рита по стандартния начин  и я хвърляше с хобота. Треньорите му се караха и не искаха да му дадат награда, в опит да го превъзпитат, но той продължаваше да настоява и след като получеше стандартната порция гранули, отново мяташе топката с хобота, все едно го правеше напук. Третият пък риташе топката високо във въздуха – очевидно беше голям майстор и техничаря в групата. Определено имаха качества за нашата А група, дори и биха били по-технични от доста от така наречените “професионалисти”.J





 
     Следобеда мързелувахме покрай реката в огромни кресла в една от многото дървени постройки наоколо с чаша кафе. Привечер помогнах на Сабина да сготви, защото Инос все още отсъстваше, беше отишъл да посети семейството си. Тя ме научи как се готви буботе - страшно вкусно южно-африканско ястие. След вечеря, дойдоха да ни вземат за така наречения "Night Encounter". Идеята е да извеждат лъвчетата от фаза 1, които са вече между 2 и 3 годишни и опасни за дневни разходки с хора, на нощни такива. Целта е вродените им инстинкти да проговорят и да започнат да ловуват сами. За да им помогнат в това начинание насочваха червен фенер, за да им покажат жертвите. Пътувахме в ръждив джип/камион с пейки в каросерията. По обясними причини не трябваше да вадим ръка или крак извън камиона, въпреки че не можехме да си обясня какво ще спре лъвчетата ако решат да скочат върху нас на отворената платформа, ако без да искаме насочим фенерите върху себе си. J Ловците бяха един мъжки и три женски лъвчета, като в четирите краища на камиона сложиха по един местен, за да може да контролира ситуацията, ако се наложи. Лъвчетата вървяха покорно около камиона накуп пред нас или зад нас, в зависимост от скоростта с която се движехме. Така или иначе нищо не се случваше, но както минавахме покрай едно дърво, осветихме с фенерите и видяхме едното лъвче как се беше изправило и точеше ноктите си на дървото. Определено се изненада и притесни, все едно сме го хванали да прави нещо нередно, докато ни гледаше смутено.                    
        Междувременно се пробваха вяло няколко пъти за импали, но те бяха твърде далеч и с огромна преднина пред тях. Най-накрая се  спуснаха свирепо и разбрахме, че гонят нещо в полето и може би ще извадим късмет с “представление”. Дори успяхме да видим как трите женски го заграждат и се спускат отвсякъде и накрая мъжкия захапа една дълго опашата бяла мангуста. Очевидно, женските му отстъпиха привилегията. Поуспокоиха се и насядаха наоколо, а мъжкия безпомощно мяташе мангустата, сякаш се чувстваше неловко и не знаеше какво точно да я прави. Женските се въртяха около него, без да го притесняват и смущават, както си трябваше по протокол. Мъжкия се изправи и продължи да върви с мангустата в устата, но нещо накуцваше, явно беше пострадал по време на гонитбата. По едно време спря, пусна мангустата и започна да ближе предната си лапа, след което захапа нещо и го извади. Имаше голям трън в лапата, въпреки че бе тичал най малко спрямо останалите. :) Така или иначе продължи гордо да подтичва захапал плячката, но то и останалите нямаха никакви претенции към малкото животно и просто се разбягаха във всички посоки. Женските правиха опити за гонитба още няколко пъти, като често се изгубваха от погледа ни. В такъв случай спирахме и местните слизаха да ги търсят, като след време се връщаха обратно с тях. По едно време, само едната женска вървеше около камиона, а другите пак изчезнаха, нямаше ги доста време. Накрая ги намерихме край оградата, привлечени от коне от другата страна. За наше най-голямо учудване, мъжкия вече не мъкнеше мангустата. По вероятно я беше изпуснал някъде, отколкото да я беше изял. Накрая лъвчетата спокойно си влезнаха в загражденията, а ние се прибрахме да се стоплим край огъня, че доста бяхме намръзнали...На другия ден, точно преди да си тръгнем пристигна друг камион с туристи, които ги посрещнаха с местни песни и танци. Дан и един местен свиреха на специални барабани, а жените от кухнята танцуваха и пееха, както си бяха с престилките. И нас ни посрещнаха с барабаните, но явно жените са били заети тогава, или просто новата група е платила повече. Друга възможност е да изглеждат по-заможни и изискващи туристи... :)
Потеглихме по обяд и пристигнахме привечер в Bulawayo. Имахме време да се помотаем малко наоколо, докато Инос, който се беше завърнал, ни приготвяше вечерята. На следващата сутрин за първи път спахме до по-късно. 

video

      Беше време да се отправим към водопадите Виктория. Чакаха ни 7-8 часа път, през които ни спряха поне 10 пъти или поне на всеки половин час. Бьорн се изнерви и застана на прозореца, за да пита има ли причина да ни спират толкова често. По пътя имаше само едно място с нормална тоалетна. Опитахме се да ползваме храстите при полицаите, но ни върнаха със заплахите, че ще ни арестуват. Къмпинга където отседнахме беше страхотен, но както обикновено имаше доста маймуни наоколо, като в допълнение към тях и доста африкански глигана, които се разхождаха около палатките ни. Изглеждаха малко притеснително, на фона на нощните ни ставания - не ми се искаше да попадна на някои от тях в тъмното. :) Маймуните както обикновено претършуваха всичко наоколо, включително и кошовете за боклук, за да търсят огризки. Изкарахме спокоен следобед, а вечерта гледахме старта на Европейското. Имахме и организирана вечеря в местен ресторант - пробвахме деликатеса им печена антилопа, както и крокодилско на фона на местните песни и танци. Антилопата трябваше да наподобява на телешко, но не беше толкова добре приготвена, докато крокодилското го оприличихме на пилешко. Все пак нямаше да ядем всеки ден подобни деликатеси и решихме да присъстваме, между паузата на двата мача. Върнахме се обратно в бара за втория мач, който вече беше пълен с backpackers и местни типове с расти и шапки, тип Боб Марли. Доста широко разпространена култура тук, ако изобщо можеше да се нарече така - мотаеха се с изсулени гащи и бира в ръка, поклащайки се на фона на музиката. Всичко приличаше повече на маскарад и лайфстайл, но явно това се е и търсеше от страна на туристките, а предлагането не спеше. J
       Следващия ден беше предвиден за посещение на водопадите. Къмпинга ни беше разположен в непосредствена близост до тях, така че вечер чувахме тътена им. Минахме преди това през един много известен хотел, построен в колониален стил преди 100 години с огромна тераса с гледка към моста и парата издигаща се от водопадите. Не можеше да им се отрече на аристократите - избора на място и визията на имението. Очевидно, беше строено с идеята за вечност, за разлика от почти цялата архитектура на нашето време...
       Моста свързваше Зимбабве със Замбия и беше много известно място за бънджи скокове. Малко преди ние да пристигнем прочетохме в интернет, че при скока на една австралийка въжето се скъсало и тя паднала в река Замбези - четвъртата по големина река на Африканския континент, пълна с всякакви твари, повечето не особено чаровни. Момичето някак си извадило късмет и успяло да излезе от реката без сериозни травми, само с леки драскотини, избягвайки срещата от близо с крокодилите и хипопотамите. Оказало се, че въжето не било сменяно с години, типично по Африкански... За да замажат гафа, министърът на туризма скочил малко след този случай, за да докаже, че начинанието е безопасно. Но като се замисли човек, то бива си да се скъса още от първите опити на подобни “смелчаци”, но важното е ПР-а да работи... :)





       Седнахме да изпием по едно кафе на терасата с уникален изглед, заобиколени от пасящите пред терасата глигани. От там до самите водопади имаше пряка пътека през храстите. Помислихме си, че е много подходящо място за обир на туристи и втори път не искахме да сме най-големите глупаци на планетата. Докато се чудехме дали да поемем по нея или да се върнем обратно в далечината видяхме туристическа полиция, така че нямаше нужда да обикаляме. Градчето около водопадите беше доста спретнато и туристическо с две перпендикулярни улици със супермаркет, ресторанти, барове, интернет и всичко необходимо. Първото ни впечатление при влизането в парка на водопадите беше, че не е толкова добре организиран както при водопадите Игуасу. В началото имаше паметник на Ливингстън - известен мисионер, който първи открива 120-метровия водопад на река Замбези и който го кръщава Виктория. Не случайно е толкова ценен по тези места. Местните с които е пътувал и изследвал континента са оставили сърцето му по негова заръка в Зимбабве, а тялото са изпратили обратно в Англия.
Между водопадите по пътеките в парка имаше стандартни табелки, които обясняваха как са се образували водопадите, както и показващи къде има нови напуквания и вероятност да се образуват нови водопади. Имаше и направено сравнение с другите два водопада  - Игуасу и Ниагара, както и обяснение, че годишния обем вода изразходван в Ню Йорк за 1 година преминава през водопада за 3 дни и половина!  По това време беше точно пълноводния период и масата вода беше огромна. Точно срещу паметника се виждаше образувана огромна дъга, както и отражението и точно на входа на пропастта, където падаха водопадите. Пътеката се виеше от другата страна на пропастта, като колкото повече навлизаш срещу водопадите, толкова по-силно пръскаше, а накрая валеше проливен дъжд. Това по никакъв начин не пречеше на  вече познатите ни животни да се разхождат между пътеките - маймуни, африкански глигани, bushbuck - южноамериканска антилопа, дори видяхме и една змия...





    



      На излизане отново се възползвахме от услугите на полицията - лелята дори ни съпроводи до гледката, където реката се разклонява и в средата е частта на Замбия, а от двете страни е Зимбабве. Четири държави са разделили границите си спрямо река Замбези - освен вече споменатите, другите две са Ботсвана и Намибия. На това място бяха разположени и всички екстремни спортове - zip line, flying fox, look out. Бяха опънати линии пресичащи цялата бездна между двата бряга. По пътя обратно за града трябваше да се пазим и от диви животни. Често се случвало от парка в града да влизат диви животни, които да се разхождат по улиците. Най-често това са слонове и биволи, които не са от миловидните животни и по-добре да не ти се засичат пътищата. Не много отдавна  слон бил доста агресивен и убил 3-ма човека. Изпратили специален ловец, за да го застреля, но и ловецът последвал съдбата на останалите трима. В резултат го оставили на мира, но често се случвало да се появява отново и отново, всявайки хаос наоколо.
       Новия ден ни доведе много нови срещи и запознанства. Предстоеше да продължим пътуването с нова група и днес беше деня в който ни ги представиха. След новите запознанства останах сама за известно време на една една маса в къмпинга, заобиколена от лаптопа и разни торбички. Явно привлякох вниманието на една нахална маймуна, която се приближи и се канеше да грабне някоя от вещите ни по масата. В опита си да я прогоня, тя стана нападателна и започна да съска насреща ми. Докато се чудех какво мога да спася от масата, един от местните ми се притече на помощ и започна да я цели с прашка. А аз събрах всичко и се скрих в палатката, до появата на Иван. :) Определено беше странно да вися там посред бял ден, но опцията отмъстителната маймуна да се върне, също не беше много атрактивна... :)
Следобеда се забавлявахме с местните лентяи, които очевидно се прехранваха с вечно висене по улиците и опити за продажба на безумните им банкноти от по няколко милиона местна валута на туристите. Тази валута отдавна беше извадена извън употреба и само напомняше за странните времена, в които местните си мислили, че могат да продължат да печатат пари и да излезнат от ситуацията, в която така умело се бяха вкарали сами. Колкото повече нули имаше банкнотата, толкова по-скъпа беше. От това, което ние видяхме най голямата цифра беше с 13 нули, но отказахме да се почувстваме като “милионери”, защото очевидно това понятие беше напълно несъстоятелно по тези места. J
      Въпреки че в момента състоянието на държавата беше доста по-добре спрямо предишните години, все още населението нямаше достъп до елементарни стоки. Местните често проявяваха повече интерес към размяна на стоки, отколкото към продажба за пари. Докато се разхождахме на местния пазар за сувенири, искаха да разменя слънце-защитното, което подмятах в една торбичка, за някой сувенир. Успяхме някак си да се измъкнем от цялата върволица след нас и се отправихме към поредната футболна вечер.
      В бара, Сабина и американките ни разказаха как бяха изкарали  на дневния тур в селото. Сутринта тръгнали по-късно и се притеснили, че ще закъснеят за неделното посещение в църквата, което започва в 10:00. По пътя срещнали пастора, който ги стопирал, очевидно по- закъснял и от тях...Църквата представлявала нещо като навес с четири стола. Пасторът ги поканил да седнат, след което останал много очуден, че използват столовете. Тъй като те били само за мъжете се предполагало, че те трябва да стоят на пода, но нейсе. Втората част от тура включвала посещение на местния пазар, където ги почерпили с пържени червеи. Те нямали нищо против да ги опитат, но след като им напълнили една чиния, цялото село зяпнало любопитно и с не скрит интерес как белите ще ядат подобно нещо, запазена марка за крайно нуждаещите се. Трудно излезнали от ситуацията...
       Вечерта завърши с поредното сбиване на група пияни англичани. След като обърнаха целия бар местните гледаха объркано и се чудеха как да се справят със ситуацията. Очевидно не беше общо прието  просто да ги изхвърлят от заведението, все пак са бели... Атракция в бара беше метална инсталация, която показваше всички континенти и различния начин на живот на хората в тях. Представляваше 6 годишен труд на един от местните, както и начина му на прехрана, а пияните тинейджъри за малко да я разрушат. Явно собственика беше доста далновиден, като намери най -добрия начин да се справи със ситуацията - изкараха няколко местни да танцуват и свирят на африкански барабани. Боя набързо беше заменен с бурни танци и овации... :)
      Следваше сафари в саваната на Ботсвана и поредната африканска държава, която никой не знаеше какво ново ще ни донесе.
      

1 коментар:

  1. Здравейте,
    Благодаря ви за прекрасната информация!
    В случай ,че има желаещи да научат повече или да получат Перфектният подарък - Рисунка върху дреха ще бъде най-добре да го направите тук!

    ОтговорИзтриване